Кен Сколс - Ридание

Не беше срещала горянския крал, но баща ѝ го описваше като възхитителен и безпощаден, макар и леко превзет. Деветте горски дома бяха относително изолирани в края на Новия свят, настрани от градовете по делтата на трите реки и Изумрудения бряг.

Джин Ли Там се поклони.

— Нима някога не съм била ослепителна, милорд?

Сетберт се засмя.

— Мисля, че сияеш само за баща си, Джин Ли Там. А аз съм просто скучна курвенска работа. — Той се надвеси над нея с усмивка. — Но Уиндвир променя нещата, нали?

Това, че Сетберт я нарече курва, не я изненада, нито пък я нарани. Наистина беше скучна работа. Но фактът, че бе споменал баща ѝ открито два пъти през последните два дни, я накара да се замисли. Запита се от колко ли време знае. Надяваше се, че е отскоро.

Джин преглътна.

— Какво искате да кажете?

Лицето му помръкна.

— И двамата сме наясно, че баща ти също е курва. Танцуваше за пари в скутовете на андрофрансините и шепнеше клюки в косматите им уши. Неговото време отмина. С братята и сестрите ти ще останете сираци. Трябва да се замислиш какво ще е добро за теб, преди да останеш без избор. — Светлината в лицето му се завърна и гласът му стана почти весел. — Тази вечер ще вечеряме заедно. — Той я целуна по бузата. — Ще празнуваме новото начало.

Джин потръпна, но се надяваше, че е останало незабелязано.

Продължи да стои на мястото си, треперейки от гняв и страх, дълго след като Сетберт се бе завърнал с подсвиркване в лагера.

Петронус не можеше да спи. Не можеше да яде и да лови риба. От два дена стоеше на верандата си и гледаше как димът от Уиндвир се разнася постепенно на северозапад. Малко птици минаваха край залива Калдус, но всеки ден се отбиваха кораби на път за Изумрудения бряг. Все пак знаеше, че още е рано за вести. А и от пушека се виждаше, че няма как вестите да са добри.

Хирам, кмет и най-близкият му приятел от детството, се отбиваше всеки следобед.

— Все още няма вест — каза той на третия ден. — Няколко представители на градовете-държави са тръгнали на север с армията на Сетберт да почетат родството с Ентролузия. Според някои пътували цял ден, преди да се появи облакът. Горянският крал събира Скитащата армия в западните степи. Интендантите им купуваха провизии от града.

Петронус кимна, без да откъсва поглед от небето.

— Те са най-близки по родство до Уиндвир. Вероятно вече са стигнали.

— Аха. — Хирам се размърда неудобно на пейката. — А ти какво ще правиш?

— Да правя ли? — примигна Петронус. — Нищо. Не ми е там мястото.

Хирам изсумтя.

— Мястото е повече твое, отколкото на който и да е друг.

Петронус отклони очи от небето и погледна намръщено приятеля си.

— Вече не. Зарязах този живот. — Той преглътна. — А и не знаем колко зле е там.

— Дими от два дни — отбеляза Хирам. — Наясно сме колко е зле. Колко андрофрансини са били извън града в седмицата на Конференцията за познанието?

Петронус се замисли за миг.

— Хиляда, може би две.

— От сто хиляди?

Петронус кимна.

— И това е само числеността на ордена. Уиндвир беше поне два пъти по-населен. — Той пак повтори: — Но не знаем колко лошо е положението.

— Може да пратиш птица — предложи Хирам.

Петронус поклати глава.

— Не ми е работа. Напуснах ордена. Точно ти знаеш прекрасно причината.

Хирам и Петронус бяха заминали заедно за Уиндвир като млади. Беше им омръзнала миризмата на риба по ръцете им и бяха жадни за познания и приключения, затова станаха послушници. След няколко години Хирам се бе върнал у дома за по-простичък живот, а Петронус бе започнал да катери църковните рангове, за да остави следата си в света.

Хирам кимна.

— Знам защо. Нямам представа как издържа толкова дълго. Но по едно време го обичаше.

— Още го обичам — каза Петронус. — Обичам идеята на ордена… как започна и какво представляваше. А не в какво се превърна. П’Андро Уим ще се просълзи, ако види в какво го превърнахме. И за миг не е искал да богатеем от познанията и да качваме и сваляме крале с една дума. — Гласът на Петронус натежа, когато започна да цитира човека, чиито слова знаеше наизуст. — „Ето, издигам ви като кула на разума срещу Епохата на смеещата се лудост и знанието ще е ваша светлина, и мракът ще бяга от него.“

Хирам замълча за минута. След това повтори въпроса си.

— Е, какво ще правиш?

Петронус потърка лице.

— Ако ме помолят, ще помогна. Но няма да им предоставя помощта, която искат, а тази, от която се нуждаят.