Кен Сколс - Ридание

Земята потрепери и той видя как градът се разклати, докато пищенето нарастваше. Птиците се разлетяха, точки в кафяво, бяло и черно, които едва се различаваха от пушека и частиците, понесени от внезапния вятър.

Кулите рухваха, а покривите се сриваха. Стените се предадоха и се срутиха навътре. Разразиха се пожари — калейдоскоп от цветове, — които първо само облизваха, а после взеха да разкъсват. Неб гледаше как дребните, облечени с раса фигури избухват в пламъци. Сред пепелищата се движеха тъмни сенки, опустошаващи всичко, което се изпречеше на пътя им. Виждаше как горящите моряци се хвърлят в реката, с надеждата да се спасят. Но и корабите, и моряците продължаваха да горят в зеленикаво и бяло, докато потъваха към дъното. Чуваше се звук на пукащи се камъни и вряща вода. Миришеше на нагорещени скали и овъглено месо. Болката от опустошението на Уиндвир не подмина и неговото тяло. Неб пищеше, когато усещаше как сърцето на един се пръска, а тялото на друг експлодира.

Светът ръмжеше, от небето се сипеха гръмотевици и огън, а град Уиндвир пищеше и гореше. Някаква невидима сила държеше Неб на мястото му и той крещеше със своя град. Очите и устата му бяха широко отворени, а дробовете се съпротивляваха яростно на нажежения въздух.

Една птица излетя от черния облак и се стрелна покрай главата на Неб към гората зад гърба му. За кратък миг му се стори, че е направена от злато.

След часове, когато бяха останали само бушуващи пламъци, Неб падна на колене и зарида в прахоляка. Кулата от пепел и пушек бе затъмнила слънцето. Миризмата на смърт изпълваше ноздрите му. Той плака, докато сълзите му не пресъхнаха, и после легна, треперейки, а очите му се отваряха и затваряха към опустошението под него.

Накрая Неб се надигна и затвори очи. Започна да цитира Евангелието на П’Андро Уим, създател на андрофрансинския орден, докато медитираше над глупостта, която тежеше на сърцето му.

Глупост, която бе причинила смъртта на баща му.

Джин Ли Там гледаше как тревите и папратите се превиват, докато омагьосаните съгледвачи на Сетберт пристигаха и напускаха скрития им лагер. Баща ѝ я бе обучил добре, така че можеше да забележи очертанията им, когато минаваха под редките слънчеви лъчи, които се процеждаха през короните на дърветата. В сенките те изглеждаха като призраци — тихи и прозрачни. Джин стоеше в края на лагера и наблюдаваше.

Сетберт ги бе спрял на няколко левги преди Уиндвир. Беше продължил напред със съгледвачите и щаба. На тръгване трепереше и се гневеше, но се бе върнал с широка усмивка. Джин Ли Там забеляза, че той е единственият доволен, когато се завърнаха. Останалите бяха бледи и потресени, може би дори ужасени. След това успя да долови част от разговора им.

— Нямаше да се съглася, ако знаех, че ще причини такова опустошение — каза един от генералите.

Сетберт сви рамене.

— Знаеше, че е възможно. Сучеше от същата цица, като всички нас. П’Андро Уим и Ксум И’Зир, Епохата на смеещата се лудост и останалото прокиснало андрофрансинско мляко. Знаеш историите, Уордин. Подобна възможност съществуваше.

— Библиотеката е унищожена, Сетберт.

— Не е задължително — намеси се нов глас. Това беше андрофрансинът, който ги бе срещнал предния ден. Чирак на някого от библиотекарите. Джин Ли Там го бе виждала и преди, в двореца. Той бе доставил металния човек на Сетберт и ги посещаваше понякога, за да го научи на нови номера. Мъжът продължи да говори. — Мехослугите имат дълга памет. Като ги съберем, ще ни помогнат да възстановим част от библиотеката.

— Възможно е — отвърна незаинтересовано Сетберт. — Но си мисля, че те може да имат по-стратегическо приложение.

— Нямаш предвид… — сепна се генералът.

Сетберт зърна стоящата отстрани Джин Ли Там и вдигна ръка.

— А, прекрасната ми любима чака нетърпеливо завръщането ми.

Тя се измъкна от сенките и направи реверанс.

— Милорд.

— Трябваше да го видиш, любима. — Очите на Сетберт блестяха с възторжен детски поглед. — Просто зашеметяващо.

Тя усети как стомахът ѝ се сви.

— Сигурна съм, че е била впечатляваща гледка.

Сетберт се усмихна.

— Всичко, на което се надявах. И повече дори. — Той се огледа наоколо, сякаш внезапно си спомни за хората си, и се обърна към тях. — Ще говорим после. — Изчака ги да се отдалечат и се завъртя към Джин. — Утре ще организираме официален пир — каза ѝ тихо. — Научих, че Рудолфо и Скитащата армия ще пристигнат преди обяд. — Очите му се присвиха. — Очаквам да си ослепителна.