Кен Сколс - Ридание

Не бяха внимателни.

Сами бяха предизвикали смъртта си.

И ако Петронус беше прав за силата на тези думи, от труда им не бе останало нищо. Андрофрансините бяха изкарали две хиляди години, ровейки в остатъците на Стария свят, но сега нямаше да остане нищо.

Гневът на П’Андро Уим го обзе и той закрещя към небето.

„Ценен си само заради историята си.“

Думите на червенокосата жена продължаваха да са с Неб.

Беше се изкъпал, като изчака, докато слугинята, която носеше вода, излезе, за да не го види как сваля мръсното расо. Още щом влезе във водата, тя покафеня от пепелта и мръсотията. Дори когато се избърса с грубата войнишка кърпа, видя, че по памука остават сиви петна. Въпреки това се почувства по-чист от преди.

Робата, която му донесоха, бе твърде голяма, но той стегна въжето през кръста и изхвърли водата в бурените зад шатрата.

Опита да хапне малко хляб, но стомахът му се разбунтува след няколко залъка. Неб стисна двете си книги и се сви на нара. Мислеше за думите на червенокосата и се чудеше защо историята му е толкова ценна за надзорника. И защо се бе ядосал толкова, като разбра, че Неб не може да говори? И по-лошото, защо изобщо толкова се вълнуваше да я чуе? Дамата сигурно щеше да му каже, ако я попита, но не беше сигурен, че иска да знае.

Превъртя се и опита да поспи. Но когато затвореше очи, нямаше мрак, никога. Виждаше огън — зелен огън, — падащ като гигантски юмрук на Уиндвир. И светкавици, бели и остри, издигащи се в небето. Сградите падаха. Миризмата на горящо месо от животни и хора изпълваше ноздрите му. А при портата до речните кейове се виждаше една бягаща, пищяща, запалена фигура.

Разбира се, Неб знаеше, че последното е плод на въображението му. Но в ума си можеше да види топящите се очи на баща си, обвинението и разочарованието.

Накрая се отказа от нара. Измъкна се в нощта и отиде при каруцата. Съгледвачите от делтата бяха удържали на думата си и я бяха докарали. Сви се в каросерията между дрехите, книгите и писмата и заспа.

Но сънищата му бяха изпълнени с огън.

Бойните полета не трябваше да изискват етикет и да се смятат за държавни събития.

Рудолфо стоеше на коня, начело на армията, а капитаните му преговаряха с капитаните на надзорника на лунната светлина между двата лагера. На хоризонта Уиндвир пушеше и вонеше. Накрая преговорите свършиха и офицерите му се върнаха.

— Е? — попита той.

— Също са получили съобщения и са дошли на помощ.

Рудолфо изсумтя.

— По-скоро са дошли да оглозгат мършата. — Не хранеше любов към градовете-държави, които подобно на тлъсти лешояди налагаха таксите си над делтата, сякаш притежаваха широките реки и морето, в което те се изливаха. Той се обърна към Грегорик. — Споделиха ли защо са нарушили споразуменията и са омагьосали съгледвачите си в мирно време?

Грегорик прочисти гърло.

— Мислели, че може ние да сме нападнали Уиндвир, а те дошли да уважат родството. Позволих си да им припомня, че и ние имаме родство с андрофрансините.

Рудолфо кимна.

— И кога ще се срещна с огромната торба течни лайна?

Останалите офицери се засмяха тихо, но Грегорик се намръщи.

— Ще изпратят птица с покана за вечерята с надзорника и неговата дама.

Рудолфо повдигна вежди.

— Неговата дама?

Реши, че може и да не е толкова неприятно в крайна сметка.

Облече се в ярки дрехи, като всеки цвят символизираше един от домовете му. Облече се сам, отпрати слугите, но поиска вино. Исаак седеше неподвижно и мълчаливо, докато Рудолфо навличаше копринените роби, шалове, пояси и тюрбана.

— Имам малко време — обърна се той към металния човек. — Разкажи ми повече.

Стъклените очи примигнаха и се осветиха.

— Добре, милорд. — Тракане, пукане, изсвирване. — Естествено, пергаментът с липсващия текст от „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир дойде при мен за превод и каталогизиране.

— Естествено — обади се Рудолфо.

— Работех крайно внимателно, лорд Рудолфо. Държахме липсващия текст на сигурно място, далеч от другите, за да няма опасност да се смеси с пълното заклинание. Аз бях единственият мехослуга, занимаващ се с тази задача, и познанията ми от работата с предишните фрагменти бяха надлежно отстранени.

Рудолфо кимна.

— Как?

Металният човек почука по главата си.

— Сложно е, милорд. И сам не го разбирам напълно. Андрофрансините пишат метални текстове, те определят нашите спомени, действия и възможности. — Исаак сви рамене.