Кен Сколс - Ридание

Джин Ли Там приглади полата си и се зачуди как ли ще мине последната ѝ вечеря като конкубина на Сетберт.

Сетберт не го посрещна в челото на армията. Вместо това ескортът го съпроводи до огромна кръгла шатра. Рудолфо направи няколко бързи жеста с ръка и горянските съгледвачи се разпръснаха около нея.

Когато влезе, Сетберт се надигна с уморена усмивка, която раздвижи дългите му мустаци и белязаните от шарка бузи. Дамата му също се изправи. Висока и стройна, облечена в зелен копринен костюм за езда. Червената ѝ коса сияеше като изгрева. В сините ѝ очи просветна весело предизвикателство и тя се усмихна.

— Лорд Рудолфо от Деветте горски дома — обяви адютантът. — Генерал на Скитащата армия.

Рудолфо влезе навътре и подаде меча си на адютанта.

— Идвам с мир да опитам от хляба ви.

— Посрещаме те с мир и предлагаме вино за радостната среща — отвърна Сетберт.

Рудолфо кимна и се приближи към масата.

Сетберт го потупа по гърба.

— Рудолфо, радвам се да те видя. Колко време мина?

„Не достатъчно.“

— Твърде много — отвърна той на глас — Как са градовете?

Сетберт сви рамене.

— Все същото. Имахме малък проблем с контрабандистите, но явно се разреши от само себе си.

Рудолфо се обърна към дамата. Тя беше с няколко сантиметра по-висока от него.

— Да. Това е моята конкубина, лейди Джин Ли Там от клана Ли Там. — Сетберт наблегна на думата „конкубина“ и Рудолфо забеляза как очите ѝ се присвиха леко.

— Лейди Там. — Рудолфо целуна протегнатата ръка, без да откъсва поглед от очите ѝ.

Тя се усмихна.

— Лорд Рудолфо.

Заеха местата си и Сетберт плесна три пъти. Рудолфо чу тракане и свистене зад спуснатите завеси. Появи се метален човек, носещ поднос с чаши и гарафа вино. Този беше по-стар модел от Исаак, с по-ръбести форми и меден цвят.

— Изумителен е, нали? — каза Сетберт, докато металният човек наливаше виното. После плесна отново. — Слуга, тази вечер искам от охладеното прасковено.

Машината пискливо изсвири.

— Дълбоко се извинявам, лорд Сетберт, но нямаме охладено прасковено вино.

Сетберт се усмихна и повиши глас с престорен гняв.

— Какво? Няма прасковено вино? Това е недопустимо, слуга.

Още свирене и серия от изщраквания. От радиатора започна да излиза пара.

— Дълбоко се извинявам, лорд Сетберт…

Сетберт плесна отново.

— Отговорът ти е недопустим. Ще ми намериш охладено прасковено вино, дори да се наложи да ходиш чак до Садрил. Ясно ли е?

Рудолфо го наблюдаваше. Лейди Джин Ли Там — не. Потръпваше засрамено и се опитваше да скрие червенината по бузите и гнева в очите си.

Слугата остави подноса и гарафата.

— Да, лорд Сетберт. — И тръгна към изхода на шатрата.

Сетберт се засмя и сръчка дамата с лакът.

— Поучи се!

Тя се усмихна слабо, също толкова фалшиво, колкото беше и гневът му.

Сетберт плесна и подсвирна.

— Слуга, промених си мнението. И черешовото вино става.

Металният човек напълни чашите им и се оттегли към кухнята, за да поднесе първото ястие.

— Прекрасна машина — отбеляза Рудолфо.

Сетберт засия.

— Възхитителна е, нали?

— Откъде я намерихте?

— Беше… дар. От андрофрансините.

Изражението на Джин Ли Там говореше друго.

— Мислех, че пазят ревностно магиите и машините си — каза Рудолфо и вдигна чаша.

Сетберт също вдигна своята.

— Може би. От някои.

Рудолфо пусна покрай ушите си неприкритата обида. Металният човек се завърна с купички с димяща рачешка яхния. Сервира ги пред всеки с внимателна прецизност.

— Наистина е възхитителна.

— И освен това може да правят почти всичко. Стига да знаеш как да ги накараш — изтъкна Сетберт.

— Наистина ли?

Надзорникът плесна с ръце.

— Слуга, изпълни свитък седем три пет.

Нещо изщрака. Металният човек разпери ръце и запя, а краката му се задвижиха в неприличен танц.

— Баща ми и майка ми бяха андрофрансински братя или поне така ми каза леля ми Абата… — Песента беше крайно мръсна. Накрая металният човек приключи с дълбок поклон.

Лейди Джин Ли Там се изчерви.

— Това беше проява на лош вкус, с оглед на последните събития.

Сетберт я изгледа сурово и се усмихна на Рудолфо.

— Простете на конкубината ми. Напълно е лишена от чувство за хумор.

Рудолфо забеляза как ръцете ѝ побеляха от стискане на салфетката и той се замисли над очертаващите се възможности.

— Странно, че андрофрансините са научили слугата си на толкова… живописна песен.