Кен Сколс - Ридание

Тя вдигна поглед към него. Очите ѝ молеха за спасение. Устните ѝ бяха присвити.

— А, не са те. Аз бях. Тоест моят човек.

— Имате човек, който може да създава команди за тази възхитителна машина?

Сетберт лапна една лъжица яхния и покапа ризата си.

— Естествено — отговори той с пълна уста. — Разглобявали сме тази играчка дузина пъти. Знаем я от глава до пети.

Рудолфо опита от ястието и почти му прилоша от силния морски вкус. Той избута купата настрани.

— Може би ще ми заемете вашия човек за малко.

Сетберт присви очи.

— За какво ви е, Рудолфо?

Рудолфо изгълта виното на един дъх, опитвайки да премахне соления вкус в устата си.

— Изненадващо се сдобих със собствен метален човек. Бих искал да го науча на нови номера.

Сетберт пребледня леко, после започна да почервенява.

— Вярно ли? Собствен метален човек?

— Точно така. Казаха, че бил последният оцелял от Уиндвир. — Рудолфо плесна с ръце и се изправи. — Стига сме говорили за играчки. Красивата дама има нужда от танц. И Рудолфо би ѝ предложил, ако бъдете така добър да накарате машината да изпее нещо по-прилично.

Тя се надигна въпреки намръщването на Сетберт.

— В интерес на държавните отношения. За мен ще е чест.

Започнаха да подскачат и да се въртят из шатрата, докато металният човек пееше весела песен, използвайки гърдите си като барабан. Рудолфо оглеждаше внимателно партньорката си, доколкото бе благоприлично. Имаше стройна шия и тънки глезени. Повдигнатите ѝ гърди се притискаха в копринената риза и се подрусваха леко, докато се движеше с отработена грация и самоувереност. Беше живо произведение на изкуството и той осъзна, че трябва да я има.

Към краят на песента Рудолфо хвана китката ѝ и почука с пръсти бързо съобщение. „Изгрев като теб принадлежи на Изтока с мен; и аз никога няма да те нарека конкубина.“

Тя се изчерви и сведе очи, след което потупа в отговор, който изобщо не го изненада. „Сетберт унищожи андрофрансините; мисли ви злото.“

Той кимна, усмихна се леко и я пусна.

— Благодаря, лейди.

Сетберт го изгледа намръщено, но след танца Рудолфо съсредоточи вниманието си изцяло върху дамата, като пренебрегна домакина си. Вечерята премина болезнено бавно, разговорът се суетеше като градски жител на лов. Рудолфо забеляза, че Сетберт изобщо не повдигна въпросите за унищожението на Уиндвир и открития метален човек.

Мълчанието му говореше достатъчно ясно.

Рудолфо се зачуди дали и с неговото не е така.

Неб се събуди от леката дрямка заради тихите гласове. Застина неподвижно в каруцата, дори се опита да не диша. Нощният въздух миришеше на пушек и зеленина.

— Чух как генерал О’Сирус каза, че надзорникът е откачил — прошепна един глас.

Последва изсумтяване.

— Нищо ново.

— Дали е вярно?

— Кое да е вярно?

Пауза.

— Мислиш ли, че той е унищожил Уиндвир?

Неб чу шумолене на дрехи.

— По-вероятно са се унищожили сами. Знаеш какво казват за андрофрансинското любопитство. Само боговете знаят какво са изровили от Изпепелената пустош. — Неб чу как войникът изкашля храчка и я изплюва. — Сигурно е стара магия… Кръвна магия.

Въпреки неодобрението си към незаконните деца андрофрансините правеха едно нещо добре. Нещо, което не бе достъпно за останалите, освен за децата на най-големите богаташи. Даваха им най-доброто обучение на света.

Откакто се помнеше, Неб прекарваше повечето си дни във Великата библиотека под грижите на аколит, ръководещ група момчета като част от собственото му обучение. Архикнижовник Ридлис го бе казал най-добре: Пътят към ученето преминава през обучението. А пътят към обучението минава през отговарянето на детски въпроси.

Неб знаеше тази история съвсем добре. Епохата на смеещата се лудост бе предизвикана от кръвна магия. Част от последователите на П’Андро Уим — обособени стотици години след смъртта на основателя си, почти петстотин години след Епохата на смеещата се лудост — бяха заети с това да контролират внимателно магията и науката. В същите тъмни времена, в началото на историята се бяха зародили и Правилата за родство. Комплекс от ритуали и социални очаквания, които се преплитаха и омотаваха с мистерията на най-сложния уимски лабиринт. Кръвната магия беше изрично забранена. Земната магия се толерираше само при война и никога не се ползваше от аристокрацията. Не и лично.

В това имаше смисъл. Кръвната магия бе разрушила единствения му дом. Нещо невиждано в Познатите земи от времената, когато бездомните бяха дошли от пясъчните бури на далечния юг. Невиждано откакто Ксум И’Зир, разгневен заради убийството на седмината си синове от учените книжовници на П’Андро Уим, бе превърнал Стария свят в Изпепелената пустош.