Кен Сколс - Ридание

Грегорик подсвирна тихо и се обади за последно.

— Защо го правиш, старче?

Петронус спря и се обърна.

— Всички трябва да плащаме дълговете си, рано или късно.

Погледна отново към луната. Синьо-зелената сфера се мержелееше на хоризонта. Зачуди се какво ли биха помислили младите богове за стореното от наследниците им.

Когато керванът, охраняван от Рудолфо, наближи, вратите на летния папски дворец бяха затворени и под тежка охрана. Видяха скупчените каменни постройки, сгушени под върховете на Драконовия гръбнак отдалече, но измина почти половин ден, преди да достигнат входа и да зърнат мрачните мъже със сиви униформи.

Остатъкът от пътя бе преминал без инциденти, към тях се присъединиха още андрофрансини, тръгнали да изпълняват заповедта на новия папа. Първата подобна група се състоеше от археолози, останали в далечната станция на ръба на Изпепелената пустош, очакващи ескорт от сиви гвардейци, за да се приберат в Уиндвир. Рудолфо яздеше в края на кервана и ги изучаваше. Мъжете бяха мълчаливи и не общуваха, носеха малка заключена кутия. Расата им бяха тъмносини, което ги различаваше ясно от останалите.

Втората група се състоеше от неколцина уимци — включително лечител и машинен инженер, — съпровождащи каруца с книги към двореца.

Рудолфо поклати глава. Заповедта за завръщането на всички андрофрансини и събирането на оцелелите ресурси беше грешно решение на новия папа, макар че за други може да изглеждаше солидна стратегия. Мотивацията беше ясна. Орденът бе понесъл смъртен удар с унищожаването на Уиндвир, а когато светлината угасне, скупчването на всичко налично изглеждаше разумно.

Но бе по-добре да се разпръснат, да изчезнат в очакване на утрото. Както беше сторила неговата Скитаща армия.

Хората му вече се бяха прибрали тихо и се подготвяха да защитават прериите от армиите, които напредваха към Уиндвир в помощ на Сетберт.

По време на пътуването бе получил две птици. Първата бе от Влад Ли Там и го окуражаваше. Банкерът корабостроител стоеше зад него, а Желязната армада бе заела места около масивните пристанища на Ентролузия. Но Рудолфо знаеше, че въпреки добрите намерения и новата договорка кланът Ли Там бе само един от многото. А след като пръстенът и короната се носеха от нов папа, дори този съюз можеше да се разпадне.

Все пак беше добре да чуе, че Деветте горски дома имат приятел.

Втората бележка го обезпокои. Естествено, знаеше, че думите му нямат толкова тежест, колкото тези на папата, но се надяваше, че Джин Ли Там и Исаак ще останат в относително безопасните гори. Когато научи, че са тръгнали към него, и без това лошото му настроение помръкна съвсем.

Щом зърнаха стражите на портите, той спря съгледвачите си и се приближи към Сирил.

Архикнижовникът протегна ръка и Рудолфо я раздруса здраво.

— Наистина ни изпроводихте — каза Сирил. — Благодарен съм.

Рудолфо се усмихна пресилено.

— Щастлив съм да помогна.

— Ако мога да върна по някакъв начин услугата? — продължи архикнижовникът.

Рудолфо кимна.

— Познаваш ли този папа Непоколебим Първи?

Сирил се огледа в двете посоки, за да се убеди, че не ги чуват.

— Нов архиепископ, от подмазвачите на предишния папа. Занимаваше се с поземлено право. Мисля, че е роднина на надзорника на ентролузианските градове-държави.

Ключът в мозъка на Рудолфо се завъртя и изщрака. Интересно, че точно този архиепископ е бил извън града и сега е папа след удара на Сетберт. Той поглади брадата си и кимна бавно.

— Ясно.

— Сигурен съм, че ще се отнесе справедливо към вас — добави Сирил.

Рудолфо се взря в лицето на книжовника. Имаше тъмни кръгове под очите и едноседмична сива брада.

— Да се надяваме.

Погледна към портите, които се виждаха отвъд каменните постройки на прилежащото селце. Стражите ги наблюдаваха, но никой не се приближаваше.

Сирил се размърда неловко.

— Не знам какво е станало с Уиндвир. Не съм убеден, че някой може да каже със сигурност. Но мисля, че не е толкова свързано с политиката, колкото с децата на П’Андро Уим. От векове си играем с древния огън, няма да се учудя, ако сами сме си го причинили.

Рудолфо кимна, но не отвърна нищо. Понякога цялата истина можеше да те постави в неизгодно положение.

„Скоро всички ще я научим.“

Той се върна при хората си и издаде заповеди чрез жестове. Видя как те наведоха гневно очи, но знаеше, че ще изпълнят повелите му. Може би, ако Грегорик беше тук, щеше да е по-различно. Може би старият му другар щеше да разчете намеренията по жестовете и да възрази.