Кен Сколс - Ридание

— Лейди Там — каза той. — Наредено ми е да ви помоля да останете.

Тя изви едната си вежда.

— А ако не искам да остана?

Беше облечена в свободни панталони и широка риза, на краката си носеше чифт високи меки ботуши за езда от сърнешка кожа. Исаак стоеше до нея и носеше торбата ѝ. Беше скрила ножа си под ризата, но иначе нямаше друго оръжие. Не можеше да си представи, че хората на Рудолфо биха употребили сила, за да я задържат.

— Няма да ви спрем насила, но не можем да позволим на металния човек да си тръгне.

Исаак пристъпи напред. Беше облякъл ново расо и качулката му бе вдигната, защото се намираха на открито. Очите му се отвориха и осветиха сенките на качулката.

— Не може да ме задържите! — заяви той на съгледвача. — Аз съм собственост на андрофрансинския орден и съм длъжен да се подчинявам на заповедите на папата. За мен това не е въпрос на избор. — После се обърна към нея. — Вие нямате подобен дълг. За вас ще е по-безопасно да останете тук.

Тя не се съмняваше в това. Но Рудолфо ѝ бе казал да стои при Исаак.

Мехослугата се изпъчи в пълния си ръст, бе по-висок от съгледвачите и дори от Джин Ли Там, и закуцука напред.

Мъжете опитаха да му препречат пътя, но той продължи. Когато посегнаха да го спрат, ги разбута, изкарвайки ги от равновесие.

— Моля, престанете. Не искам да ви нараня.

И продължи да върви, като тътреше пострадалия си крак. Джин Ли Там го проследи как минава по калдъръма към портите на имението. Не се движеше бързо, както и очакваше. Беше длъжен да се подчинява, но можеше да регулира скоростта си. Джин не се съмняваше, че мехослугата можеше да върви без усилия ден и нощ по най-прекия път към целта си на северозапад. Обърна се към съгледвачите, които стояха и гледаха в очакване командира си.

— Какъвто и да е, той е машина, която служи на андрофрансините — каза Джин Ли Там. — Няма да го спрете. В пластините му е записано да им се подчинява.

Командирът кимна.

— Уведомени сме да очакваме такова развитие. Но бяхме длъжни да опитаме. — Той въздъхна и махна на мъжете си. — Приготвили сме кон и за вас, лейди Там.

Тя се усмихна.

— Виждам, че горянските съгледвачи на Рудолфо са възхитително интелигентни.

Мъжът се поклони леко.

— Подражаваме на нашия господар.

Тя отвърна на поклона, като се наведе по-леко, както изискваше рангът ѝ.

— Ще тръгваме ли?

След десетина минути настигнаха металния човек в края на селището. Той се движеше бавно и куцаше, сякаш всяка стъпка го приближаваше към място, на което не искаше да отива. Когато го доближиха, спря и погледна Джин и командира на съгледвачите.

— Ако нямаш нищо против, ще се присъединим към теб! — каза мъжът.

Съгледвачите излязоха напред, а Джин Ли Там поизостана и продължи със скоростта на Исаак. Въздухът миришеше на зеленина и пресен хляб. Тази нощ щеше да има пълнолуние.

— Какво ли те очаква? — попита тя тихо.

Исаак вдигна поглед, без да казва нищо, и тя си помисли, че едва ли ще е нещо добро.

Петронус стоеше до реката в последните сиви мигове преди нощта да премине в утро. Беше доволен, че момчето проговори отново, и бе заинтригуван от съобщението. Заръча на Неб да не казва нищо на останалите и когато мехурът му подсказа, че нощта е преминала, избута завивките и се затътри тихо към реката.

Луната беше надвиснала ниско в небето и той се зачуди на мощта на младите богове, докато пикаеше във водата и зяпаше синьо-зеленото кълбо. Преди, в много, много далечните времена тя била сива и пуста. Но според легендите младите богове бяха пренесли там вода, почва и въздух и я бяха превърнали в рай. Дори беше чел един оцелял фрагмент от „Стоте истории на Фелип Карнелин“, който твърдеше, че е посетил луната и е видял множество чудеса, включително кулата на лунния маг, която през някои нощи се забелязваше и с просто око. Уви, пергаментът с приключенията на Карнелин бе изпепелен в руините на Великата библиотека. Той въздъхна и пусна расото си, загърбвайки луната и реката, за да погледне полето от пепел и кости. Лунната светлина го оцветяваше в тъмни сенчести тонове.

— Дойде ли? — попита тихо Петронус.

Чу се приглушен смях.

— Тук съм. Просто не исках да ти прекъсвам работата.

— Нали не съм те намокрил? — изсумтя Петронус и усети лек полъх.

— Не.

На светлината на залязващата луна зърна проблясващия силует на човек, който бе толкова близо, че можеше да посегне и да го пипне.

— Ти ли си първият капитан на Рудолфо?