Кен Сколс - Ридание

Рудолфо поглади мустак.

— И смяташ, че ще опита да ме нарани?

Едрик присви очи.

— Ще опита, милорд.

Рудолфо откопча меча си и го подаде на чакащия адютант.

— Заеми ми ножовете си.

Едрик махна колана със съгледваческите ножове и Рудолфо го препаса около тесните си бедра.

Чакаше капитанът да каже, че е твърде опасно и да настои да не отива сам. Тъй като младежът запази мълчание, той се усмихна вътрешно.

— Ще ви подсвирна, ако имам нужда от вас. — Рудолфо се обърна към двамата мъчители, които бяха докарали фургона. — Пригответе оковите и подсолете ножовете си.

Сетне се приближи до вратата.

— Сетберт!

Чу движение и шум от събарянето на неща. Открехна вратата и проследи светлината, която се стрелна в мръсното помещение. Първо го блъсна миризмата. Гнила риба и човешки лайна. Рудолфо извади копринена кърпичка и я сложи пред носа си, вдъхвайки аромата на парфюм.

— Рудолфо? — Гласът беше пресипнал и далечен, в него сякаш се долавяше лудост. Ново тътрене и Рудолфо видя мърлявата фигура, която изпълзя на светло. Сетберт бе започнал да губи от теглото си и дрехите му висяха. Беше покрит с мръсотия от глава до пети, дрехите му бяха парцаливи, а брадата и косата — омазани с кал. Погледът му беше изцъклен.

— Да — каза Рудолфо. — Тук съм. Всичко свърши. Излизай.

Сетберт се усмихна и на лицето му се изписа облекчение.

— Ще изляза. Скоро. — Той намигна пресилено. — Не ти ли казаха, че възнамерявам да те нараня?

Рудолфо стисна дръжката на ножа и проследи ръцете на Сетберт, подпрени на калния под.

— И как ще ме нараниш?

— Със знание.

Рудолфо изчака.

— Имах доказателство — продължи Сетберт. — Видях го! Видях схемите и картите. Възнамеряваха да използват заклинанието, за да ни поробят.

Рудолфо се изсмя.

— Мислех, че ще ме нараниш, а не че ще ме забавляваш. Какво биха спечелили андрофрансините, ако ни поробят?

— Аз съм защитник на светлината. — Лудостта пролича в очите на Сетберт, лицето му се изкриви от сутрешното слънце.

Рудолфо се намръщи.

— Достатъчно. Времето ти изтече, Сетберт.

Дръпна се и почти пропусна следващите думи на надзорника, които бяха прошепнати тихо, но ясно.

— Питай курвата, която споделя ложето ти, кой плати за преврата, в който загинаха родителите ти.

Рудолфо се завъртя и извади ножовете си.

— Какво каза?

Сетберт срещна очите му, но не пророни нито дума.

Мъчителите затвориха надзорника във фургона и Рудолфо потропа по стената му с дръжката на меча си. Обърна се към облечения в черна роба колар и нареди да не бързат със завръщането, а да спират във всеки град по пътя.

Искаше да тръгне с тях, но знаеше, че не може. Думите на Сетберт бяха заседнали в ума му въпреки очевидната лудост на надзорника. Човекът наистина вярваше, че андрофрансините са искали да навредят на хората, които се бяха заклели да пазят. Накрая параноята на безумеца бе довела до разрушаването на града.

Но думите подхраниха подозрение, което имаше от дълго време. Всички казваха, че смъртта на родителите му е ужасна трагедия, неочакван преврат, избухнал в една изпълнена с насилие нощ, която го бе оставила сирак. Хората клатеха глави, когато Рудолфо, въпреки крехката си възраст, поиска разследване. Изглеждаше твърде невероятно, за две хиляди години не бе имало друг подобен случай. В нощта след смъртта на родителите му остана до късно, за да нахвърли стратегия за разследването. Бащата на Грегорик беше съгласен, но епископът настоя, че това е работа за мъчителите. Рудолфо го послуша. За пръв и последен път Рудолфо не последва инстинктите си.

И сега се поведе по тях и обърна коня си на запад.

„Питай курвата, която споделя ложето ти, кой плати за преврата, в който загинаха родителите ти.“

„Не, няма да питам нея.“

Вместо нея щеше да попита баща ѝ.

Мехослугите бяха изумителни.

Неб ги беше виждал и преди в библиотеката, макар и не често. Но сега можеше да седи край тях, да говори и дори да работи с тях, докато каталогизираха каква част от библиотеката е запазена в паметта им.

Днес заедно с Исаак трябваше да добавят списъците от последния керван, пристигнал от летния папски дворец. След неочакваното самоубийство на Непоколебим останалите андрофрансини бяха приели бързо поканата на Петронус да се върнат в паството. Но когато капитан Гримлис се появи заедно с малък контингент от сиви гвардейци, старецът го отпрати.

— Горянските съгледвачи охраняват Сина на П’Андро Уим — каза им той. — Ако искате да спазите клетвите си, подчинете ми се. Заровете униформите си и започнете нов живот някъде далече.