Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Кръв!

Между два удара на сърцето видя как изражението на Фелдин се променя от изненада в гняв, от гняв в хладна пресметливост и оттам в студена фалшива ирония. За миг Фелдин изглеждаше готов да премине в контраатака. Контраатака, на която Досън не би могъл да се противопостави. Младият Фелдин се бе изкушил, разбра Досън. Въпреки честта, свидетелите и закона Фелдин Маас се беше изкушил да го убие. А това правеше вкуса на победата още по-сладък. Фелдин отстъпи назад, посегна към ребрата си и вдигна окървавени пръсти. Лекарите се втурнаха да погледнат раната. Досън прибра меча си в ножницата.

— Добре го изигра, старче — каза Фелдин, докато му събличаха ризата. — Използваш чувството ми за чест като свой щит? Мисля да го приема за комплимент. Заложи живота си на моето благородство.

— По-скоро на страха ти да не нарушиш правилата.

В очите на младия мъж се появи опасен блясък.

— Спрете. Дуелът свърши — каза главният лекар. — Нека не започваме друг.

Досън извади кинжала си за поздрав. Фелдин разбута слугите и извади своя. Кръвта, която се стичаше по хълбока му, беше добър знак. Явно новият му белег щеше да е от дълбоките. Досън прибра кинжала, обърна се и си тръгна с непокътната чест.

Камнипол. Разделеният град и седалището на Разсечения трон.

Още от времето на драконите Камнипол бил световното средище на първокръвната мощ. В тъмните опожарени векове, след като голямата война детронирала бившите господари на света и освободила поробените раси, Камнипол бил светлият фар в мрака. Черен, златен и горд на своя хълм, градът призовал разпръснатите първокръвни да се върнат у дома. Богатства бяха вехнали и креели през вековете, ала градът стоеше вечен, разделен на две от Прореза и попил от мощта на Кралски шпил, където сега живееха крал Симеон и невръстният принц Астер.

Сребърният мост прехвърляше Прореза и свързваше Кралски шпил с квартала на благородниците. Древният каменен градеж на моста беше положен върху ивица драконов изумруд, дебела не повече от длан, но вечна като слънцето и морето. Досън мина по моста с малка карета. В каретата му бяха впрегнати коне, а не роби, както повеляваше модата от по-новите времена. Колелетата трещяха и ята гълъби излитаха стреснато във въздуха. Досън се наведе през прозореца и плъзна поглед надолу по слоевете от руини и камък, които бележеха стените на Прореза. Чувал беше да казват, че древните сгради в ниското, в самата основа на гигантския каньон, били по-стари и от самите дракони. Камнипол, вечният град. Неговият град, сърцето на неговата нация и на неговата раса. След семейството си Досън най-много обичаше Камнипол.

Мостът над широкия каньон остана назад и кочияшът вкара каретата в малкото частно площадче на семейното имение. Къщата се издигаше гордо, чистите й изящни извивки нямаха нищо общо с безвкусните филиграни и украшения, които претрупваха домовете на парвенюта като Фелдин Маас, Алан Клин и Къртин Исандриан. Неговият елегантен класически дом имаше чудесен изглед към Кралски шпил от другата страна на Прореза и към широката равнина отвъд двореца и беше най-благородният дом в града, освен може би имението на лорд Баниен от Естинфорт.

Слугите се разтичаха да донесат стъпенката, но Досън, както правеше винаги, им махна да си приберат протегнатите ръце. Беше техен дълг да му предложат помощта си, той пък беше длъжен — пред достойнството си — да я откаже. Важно беше ритуалът да се спазва. Портиерът, стар роб тралгун със светлокафява кожа и посребрели косми по върховете на ушите, стоеше до вратата. Сребърна верижка го оковаваше към черната мраморна колона.

— Добре дошъл у дома, милорд — каза робът. — Дойде писмо от сина ви.

— От кой син по-точно?

— От Джори, милорд.

Стомахът на Досън се сви. Ако писмото беше от друго негово дете, щеше да го отвори с нетърпение и да прочете с радост новините, но писмо от Джори беше писмо от омразната му Ванайска кампания. Той протегна ръка с лоши предчувствия. Портиерът завъртя глава към вратата.

— Писмото е у милейди съпругата ви, милорд.

Интериорът на голямата къща беше решен в тъмни стенни драперии и светъл кристал. Кучетата се втурнаха надолу по високото стълбище, като джавкаха от радост — пет вълчака с лъскава сива козина и зъби като слонова кост. Досън ги почеса зад ушите, потупа ги по гърбовете и тръгна към солариума и съпругата си.

Стъклената стая беше неговият подарък за неговата Клара. Зимната градина разваляше линията на къщата откъм северната фасада, но тук Клара можеше да отглежда любимите си виолетки, които растяха по хълмовете на Остерлинг. Цветята й напомняха за дома и й помагаха да издържи сезона в Камнипол. През цялата зима къщата ухаеше на виолетки.