Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Радвам се да се запознаем, Таг — каза Сандр. Размърда се в мрака и дръпна към себе си един мях. — Ще пийнеш ли?

Ситрин вдигна рамене с надеждата, че така вдигат рамене каруцарите, Сандр се ухили и измъкна запушалката на мяха. Ситрин беше пила вино в храма и на празници, но винаги разредено с вода и по малко. Течността, която се изля в устата й сега, беше коренно различна. Опари езика и бузите й, хързулна се в гърлото й, разцъфна като пламък в стомаха й. Имаше чувството, че се е пречистила.

— Хубаво е, нали? — каза Сандр. — Взех го от запасите на майстор Кит. Той няма да има нищо против.

Ситрин надигна още веднъж меха, после го върна неохотно на мъжа. Сандр отпи на свой ред точно когато водачът на кервана прочете последните редове на откъса и половин дузина гласове изрекоха напевно ритуалния финал. Луната бе мека, обвита в лека мъгла. Ситрин с изненада установи, че виното е отпуснало възела в стомаха й. Не докрай, но достатъчно, за да се усети разликата. Топлината се бе разпростряла в гърдите и корема й. Запита се колко ли трябва да изпие, за да стигне това чувство до раменете и врата й.

Трябваше да внимава обаче. Би било адски глупаво да се напие. Някой извика Сандр и той скочи на крака. Не си взе меха с виното.

— Тук съм, сър — каза Сандр и тръгна към огъня. Уестер и тралгунът събираха войниците си. Ситрин плъзна поглед по менливите сенки наоколо, погледна към огъня, после уж небрежно придърпа малкия мях и го пъхна под жакета си.

Стана и тръгна с бърза крачка към своя фургон. Някой запя, после още един глас се включи в изпълнението. Нощна птица нададе вик. Ситрин се покатери на капрата. Топовете вълнен плат се бяха покрили с роса, малки капчици, които улавяха лунния светлик. Зачуди се дали не трябва да смъкне брезента, но беше тъмно и вместо да се занимава с брезента, тя се сгуши между топовете, измъкна меха от пазвата си и го надигна. Само една глътка — и малка при това.

Трябваше да внимава.

Посоката на удара се промени в последния миг и стоманеното острие свърна към лицето му. Ако Досън беше млад като противника си, стратегията би постигнала успех — той щеше да се дръпне инстинктивно назад, да се извърти и да свали гарда си. Досън обаче се дуелираше от много години. Премести меча си с два пръста настрани и посрещна неочаквания удар на косъм от попадението.

Фелдин Маас, барон на Ибинлес и противник на Досън в този малък двубой, както и във всичко останало, се изплю на земята и се ухили.

Първоначалният спор беше съвсем дребен. Въпреки че Досън владееше повече земя, Маас беше настоял да сервират първо на него в кралския двор преди три дни, защото носел титлата Пазител на Южния предел. Досън беше обяснил на Маас грешката му. Маас се беше обидил. Скараха се и само дето не се сбиха в голямата зала. Така се стигна до дуела, който да разреши спора им по старомодния начин.

Дворът за двубои бе оградено пространство спечена пръст, достатъчно дълго за турнири и достатъчно тясно за срещи като днешната — с къси мечове и кожени доспехи. От едната страна се издигаха стените и кулите на Кралски шпил, от другата се спускаше дълбокият триста метра Прорез, който делеше града на две и беше дал името си на Разсечения трон.

Отстъпиха един от друг и отново подхванаха играта на дебнене. Обикаляха се в кръг, бавно и напрегнато. Дясната ръка на Досън беше толкова уморена, че сякаш гореше в огън, но върхът на меча му не трепваше. Той се гордееше, че след трийсет години на бойното поле е точно толкова силен, колкото и при първия си дуел. По-младият мъж не държеше меча си толкова стабилно, формата му също търпеше критика. Но Досън знаеше, че тези уж издайнически признаци може да са подвеждащи.

Кожените подметки на ботушите им шушнеха тихо по сухата земя. Фелдин нападна. Досън парира, премина в контраатака и принуди противника си да отстъпи. Усмивката на Фелдин поувехна, но Досън не повярва и на това. Щеше да се радва чак когато копелето се сдобиеше с калиамския белег. Фелдин Маас замахна ниско и силно, от китката. Досън парира, подлъга го, че ще нападне отдясно, и нападна отляво. Беше в чудесна форма, но противникът му не беше глупав и отскочи в правилната посока. И двамата бяха твърде опитни, за да се хващат на стари номера.

Нужно бе нещо неочаквано.

В истинска битка атаката на Досън щеше да е самоубийствена: оставяше го открит и с нарушено равновесие. Беше лишена от всякакво изящество и точно затова постигна желания успех. Фелдин отскочи назад, но твърде късно. Усещането за слабото съпротивление на срязана човешка кожа се плъзна по меча и Досън го усети в дръжката и извика: