Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Не си малоумен, нали? В договора ми не пише, че ще охранявам момчета, които не могат да спазват елементарни указания.

— Да. Не — изграчи Ситрин. Изкашля се, като внимаваше да удебелява гласа си по момчешки. — Да, сър.

— Добре — каза капитанът. — Ти ли ще караш тази каруца?

Ситрин кимна.

— Ясно. Идваш последен, затова изпусна инструкциите. Ще карам накратко. Аз съм капитан Уестер. Това е Ярдем. Той ми е заместникът. А това е нашият хитрец, майстор Кит. Ние ще охраняваме кервана и ще съм ти задължен, ако правиш каквото ти кажем и без бавене. Ние имаме грижата керванът да стигне без проблеми до Карс.

Ситрин кимна отново. Капитанът я изгледа преценяващо — явно още се съмняваше, че може и да е малоумна.

— Така — каза той и й обърна гръб. — Да тръгваме.

— Както кажете, сър — обади се тралгунът с дълбок тържествен глас.

Капитанът и тралгунът тръгнаха към водача на кервана и гласовете им бързо потънаха в уличната врява. Хитрецът — майстор Кит — пристъпи към Ситрин. Беше стар, в косата му имаше повече сиво, отколкото черно. Лицето му беше издължено и смугло. Усмивката му беше изненадващо топла.

— Добре ли си, синко? — попита той.

— Притеснявам се — каза Ситрин.

— За пръв път ли тръгваш с керван?

Ситрин кимна. Чувстваше се като идиот, който кима постоянно. Глухоням идиот. Усмивката на хитреца беше мека и успокоителна като на свещеник.

— Подозирам, че най-неприятна ще ти се стори скуката. След три дни на капрата гледката става крайно досадна.

Ситрин се усмихна, този път почти наистина.

— Как се казваш? — попита хитрецът.

— Таг — отвърна тя.

Той примигна и усмивката му сякаш изгуби част от топлотата си. Ситрин наведе глава, така че бретонът да покрие очите й. Сърцето й препускаше като лудо. Майстор Кит кихна и поклати глава. Когато проговори, гласът му бе все така утешителен като мека фланела.

— Добре дошъл в кервана, Таг.

Тя кимна отново и хитрецът се отдалечи. Сърцето й забави ритъма си до по-нормални стойности. Ситрин преглътна, затвори очи и съзнателно отпусна мускулите на раменете и врата си. Не я бяха разкрили. Всичко щеше да е наред.

След час фургоните потеглиха. Най-отпред се движеше голямата кола на походната кухня, втори в колоната беше покрит фургон, който дрънчеше толкова силно, че Ситрин го чуваше от мястото си в кервана. Водачът тимзин обикаляше напред-назад покрай колоната, яхнал едра бяла кобила, и потупваше фургони, фургонджии и животни с дълга гъвкава пръчка, нещо като камшик. Когато стигна до нея, Ситрин тръсна юздите и извика на мулетата, както я беше учил Безел, когато още беше жив, когато още се усмихваше и флиртуваше с нея, бедната банкова повереница. Мулетата дръпнаха напред и водачът й се разкрещя ядосано:

— Не толкова бързо, момче! Това да не ти е състезание, мамка му!

— Съжалявам — измрънка Ситрин и дръпна юздите. Едното муле изпръхтя и я погледна през рамо. Ъгълът на ушите му, реши смутено тя, определено изразяваше раздразнение. Подкара ги по-бавно. Водачът поклати глава и препусна към следващия фургон в колоната. Ситрин стискаше ожесточено юздите, но истината бе, че нямаше нужда да прави нищо. Мулетата си знаеха работата — просто следваха колата отпред. Бавно, с цената на викове и ругатни, керванът влезе във форма. Напуснаха широките улици на Стария град, минаха покрай каналите, които водеха към реката, минаха и по Моста на покровителя в сянката на двореца, кацнал високо над тях.

Ванаи, градът на детството й, се точеше покрай нея. Ето го пътя към пазара, където Кам й беше купила медена питка за рождения ден. Ей там пък беше сергията, където един обущарски чирак си открадна целувка от нея, а магистър Иманиел се ядоса и го наби. Беше забравила онази случка, но сега си я спомни. Минаха покрай къщата на учителя, където Ситрин ходеше да се учи на четмо и писмо като малка. Някъде в града бяха гробовете на майка й и баща й. Никога не беше ходила на гробовете им и сега съжаляваше.

Като се върнеше, щеше да отиде, каза си тя. Когато войната свършеше и светът се успокоеше, щеше да се върне и да види къде са погребани.

Скоро, твърде скоро, градската стена издигна снага пред тях, зид от светли камъни, висок два човешки ръста. Портата стоеше отворена, но пътят беше задръстен и това ги забави. Мулетата явно имаха опит с подобни престои, защото спряха и зачакаха търпеливо водачът на кервана да разчисти пътя, налагайки с камшика си хора и животни. Високо на кулата при портата стоеше мъж с лъскава гвардейска броня. Ситрин изтръпна, защото й се стори, че мъжът е същият, който беше погледнал ухилен към нея от улицата в нощта, когато донесоха трупа на Безел. Гвардеецът извика, но не на нея, а на капитана.