Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

В кръчмата беше значително по-хладно. Свещите не бяха запалени, за да не добавят и своята топлинка към лятната жега, и макар навън още да беше светло, кръчмата тънеше в сумрак. Маркъс примижа да различи хората вътре. Имаше десетина клиенти от различни раси, но Ситрин не беше сред тях. Смехът й се чу откъм дъното. Маркъс тръгна натам и познатата мелодика на гласа й го отведе до пердето, което отделяше частните маси от общото помещение.

— … би действало като насърчение за най-благонадеждните кредитополучатели.

— Само докато станат ненадеждни — отвърна тихо мъжки глас. — Вашата система насърчава кредитополучателите да разширяват бизнеса си и да теглят нови кредити и ако това се проточи във времето, съществува риск голяма част от добрите кредити да станат лоши.

— Магистра? — обади се Маркъс. — Имаш ли минутка?

Ситрин дръпна пердето. Маркъс не се изненада, че компания й прави не друг, а полуясурото. Кахуар Ем. Конкуренцията. Чиния със сирене и мариновани морковчета стоеше на масата помежду им заедно с бутилка вино, почти празна. Роклята на Ситрин от везан лен й стоеше добре, косата й, прибрана назад, се стелеше в небрежен безпорядък по раменете.

— Капитане?

Той й кимна към задната врата. Яд и раздразнение пробягаха по лицето на Ситрин.

— Мога да ви оставя сами — предложи Кахуар Ем.

— Не, връщам се веднага — каза Ситрин.

Маркъс я последва навън. Задната уличка вонеше на урина и развалена храна. Ситрин скръсти ръце.

— Търговецът на подправки дойде с комисионната за седмицата — обясни той. — Държи да ти я даде лично.

Ситрин се намръщи, бръчки се врязаха по челото и край устата й. Взе да потропва с пръсти по ръцете си.

— Иска да говорим за нещо друго — каза тя.

— Не знам за какво иска да говори, но определено не иска да говори с охраната ти — каза Маркъс. — До този извод стигнах аз.

Момичето кимна и се замисли.

Точно в моменти като този, когато се взреше навътре в собствения си свят, Ситрин се променяше. Фалшивата зрялост, която се беше научила да наподобява с помощта на майстор Кит и актьорите, беше убедителна, но не беше истинска, не беше Ситрин. Напрегнатата млада жена, която се люшкаше шеметно между свръхсамоувереност и болезнени колебания, също не беше истинската Ситрин. Но когато лицето й се загладеше, а мислите й препуснеха в собствената си тишина, Маркъс съзираше намек за жената, която се криеше в момичето. Жената, в която момичето се превръщаше. Отклони поглед към уличката, с мисълта че така й осигурява поне минимално уединение.

— Трябва да се видя с него — каза накрая Ситрин. — Той в къщата ли е?

— Хлебарката и Ярдем са с него.

— Добре ще е да побързам тогава — каза тя, думите й бяха стоплени от весела искра в очите. — Иначе току-виж го изяли жив.

— Мога да те извиня пред Кахуар…

— Не, кажи му, че се връщам веднага. Не искам да си тръгне без мен.

Маркъс се поколеба, после кимна. Ситрин тръгна по уличката, като си гледаше в краката, и свърна зад ъгъла. Маркъс постоя още малко в смрадливите сенки, после влезе в кръчмата. Полуясуруто още седеше на масата, потънал в мисли, и дъвчеше морковче. Изглеждаше с няколко години по-млад от Маркъс, макар че смесената му кръв затрудняваше преценката. Закърнелите люспи по кожата му и наситено зеленият цвят на очите навяваха мисли за гущер.

— Магистрата трябва да се погрижи за нещо. Дребна работа, няма да отнеме повече от пет минути — обясни Маркъс. — Каза, че се връща веднага.

— Няма проблем — отговори Кахуар и махна към стола, на който беше седяла Ситрин. — Ще ми правите ли компания, капитан Уестер?

Най-разумно би било да си тръгне. Маркъс кимна любезно и седна на стола.

— Вие сте истинският Маркъс Уестер, така ли? — попита мъжът и даде знак на едно момче от прислугата да донесе бира.

— Все някой трябва да е — отвърна Маркъс.

— За мен е чест да се запознаем. Не се сърдете, но ми се струва странно, че човек с вашата завидна репутация се занимава с охрана, пък била тя и на Медеанската банка.

— Познат съм сред определени групи хора, вярно — каза Маркъс. — Но мога да вървя спокойно по улиците, без никой да ме погледне втори път.

— И все пак, след Уодфорт и Градис, бихте могли да продавате прескъпо услугите си като капитан на наемническа войска.

— Не работя за крале — каза Маркъс и изчака момчето да сложи халбата пред него. — Това стеснява възможностите ми. Аз пък се чудех, ако нямате против да попитам?…

Кахуар му кимна да продължи.