Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Спомни си как газеха през снега с майстор Кит и неговата трупа. Спомни си тимзинския водач на кервана им и религиозните му проповеди на вечеря. И онзи търговец на калай, който вечно търсеше с кого да се скара. Кари и Микел, Хорнет и Смит. И Сандр, който я беше целунал, а за малко да направи и повече. И Опал. Ако снеговете не бяха затворили прохода при Белин, Ситрин никога нямаше да ги опознае наистина. Керванът щеше да пристигне в Карс по план, без да се отклонява от…

Сърцето й се разтупка още преди да е разбрала защо. Планът се пръкна в главата й готов и завършен, сякаш някой го беше начертал вътре в черепа й, а после бе дръпнал завесата да й го покаже. Простичко, ясно и необоримо, решението на проблема с Пик Устерзал се разстла пред нея. Ситрин спря насред улицата и се разсмя от облекчение.

В сградата на банковия клон нямаше място за нотариуската и тя беше наела квартира през две улици, между една касапница и една второразредна обществена баня. Желязното чукче на вратата беше направено като кучешка глава. И да имаше някакъв символизъм в това, той убягваше на Ситрин. Гласът на Пик долетя приглушен, но щом стана ясно, че Ситрин не е бирник или крадец, резето изстърга и вратата се отвори със скърцане на кожените си панти.

— Може ли да вляза?

— Разбира се, магистра — каза Пик и отстъпи да й направи път. Квартирата беше по-малка от стаичките на Ситрин, но не много. Затова пък писалището беше по-голямо от нейното. На плота му имаше отворени счетоводни книги и чернова на доклад. Ситрин спря поглед върху символите и цифрите на тайния банков шифър. Ключ не се виждаше. Нямаше и нужда от ключ — Пик четеше и пишеше на шифъра свободно, без да използва ключ. — На какво дължа тази чест?

— Докладите. Кога ще ги изпратите?

Пик скръсти ръце.

— След седмица би трябвало да съм готова. Най-много две. Защо?

— Не бихте ли искали да ги занесете на холдинговото дружество лично? Да прекарате малко време в Северобреж? Аз бих могла да наглеждам нещата тук, докато ви няма.

Злобната усмивка на Пик бе точно такава, каквато бе очаквала.

— А, не, магистра. Указанията, които получих, са абсолютно ясни.

— Е — каза Ситрин и й подаде лист мека кремава хартия. — Опитах се да ви отърва, но…

Пик се намръщи, взе листа и го разгъна. Очите й се плъзнаха по страницата, объркването и недоверието й растяха с всеки прочетен ред.

— Поканена си на банкет? — каза накрая.

— Да — каза Ситрин. — Но вместо мен ще трябва да отидете вие. Аз ще отнеса докладите в Карс.

Погребалната церемония започна от Кралски шпил. Симеон, крал на имперска Антеа, лежеше на легло от цветя, червени, златни и оранжеви, като погребална клада, която не успява да погълне с пламъците си своя мъртвец. Облекли го бяха в позлатена броня, която отразяваше слънцето, а застиналото му лице беше обърнато към небето. Всички най-влиятелни семейства бяха тук — Естинфорт, Баниен, Фаскелан, Брут, Верен, Каот, Палиако, Скестинин, Даскелин и още много, десетки, всички, които бяха обрекли верността си на Симеон в началото на неговото управление. Носеха траурни одежди, воали покриваха главите им. В небето нямаше облаци, но вятърът, който подръпваше ръкавите на Досън и отвяваше напева на свещеника, миришеше на дъжд. Досън сведе глава.

Не помнеше кога се бяха запознали със Симеон. Все трябва да беше имало първи път обаче, който да е довел до втори и трети, и така докато двете момчета с най-благородна кръв в Антеа не станаха верни приятели в лудориите. Когато поотраснаха, ходеха заедно в дуелистките дворове, бяха си секунданти един на друг в двубои на честта, подкрепяха се в дебелашките шеги и малките интриги, в които се изковават дългите приятелства. Спомените за онези щастливи времена изкараха сълзи в очите му. Веднъж бяха подгонили елен в гората, откъснаха се от кучетата и ловджиите и продължиха преследването сами. Еленът ги заведе в градината на някакъв фермер, двамата обикаляха малката каменна къща с конете си по петите на плячката, а лехите с грах и патладжан станаха на зеленикава кал под копитата. Тогава това им се стори смешно. Смешно и чудесно. Сега само Досън щеше да помни онзи смях и комичното изражение на фермера, който изскочи от къщата и завари престолонаследника в градината си, целия в кал и разкашкани зеленчуци.

Доскоро общ, сега споменът беше само негов и щеше да остане само негов, завинаги. Дори да разкажеше за случката на други, то щеше да е разказ, нямаше да е истинското. Разликата беше като разликата между живота и смъртта — преживян спомен и погребан спомен.