Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Говореше убедително и гладко, сякаш беше изнасял тази реч и преди, неведнъж. Ситрин поклати глава.

— Хубава история и не съвсем лишена от смисъл, но…

Той се наведе още малко напред и сложи нещо на масата. Зъб. Беше дълъг колкото дланта на Ситрин и извит. Острият му край беше неравен. Основата му беше широка и с извити като кука корени, предназначена за масивна челюст. Ситрин взе зъба и се изненада колко е тежък.

— На света има много скрити неща — каза мъжът. — Повече, отколкото можете да си представите. И някои от тях стават не само за украса.

Ситрин претегли големия зъб в шепа. Нямаше следи от захапката на длето върху камък, нито издайническото гладко място в основата на отливка. Това още не значеше, че зъбът е истински, но и да беше фалшификация, фалшификаторът бе толкова добър, че Ситрин не откриваше и следа от работата му. А и да беше зъб, можеше да е от друго голямо животно, не непременно от дракон. Зачуди се какви ли са били бивните на Пик, преди да й ги извадят. Нищо чудно този зъб да водеше произхода си от устата на някой необичайно едър йему.

А можеше да е и драконов зъб.

— Безброй неща са били изгубени, когато драконите изчезнали от света — продължи дартинът. Сякаш свещи горяха в очите му. Когато ги затвореше за миг, Ситрин зърваше плетеницата от кръвоносни съдове по клепачите му. — Онова, което е било обречено да изгние, е изгнило отдавна, но има неща, неподвластни на времето. Дайте ми пари да наема каруци и лопати и ще се върна със съкровища, за които човечеството е забравило. Неща, за които сме забравили дори да мечтаем.

„Да — искаше й се да каже. — Да, вземи парите, вземи и мен. Изведи ме от този град и нека намерим съкровище, за да си основа своя банка и да изхвърля Коме Медеан и Пик Устерзал на улицата.“ Вместо това бутна зъба през масата. Това беше романтична приказка. Мечта. Дори Пик да не вардеше с нокти и зъби банковия сейф, Ситрин знаеше, че трябва да отхвърли офертата на дартина. Предложението му беше чиста проба хазарт и фактът, че я привличаше толкова силно, беше тревожен знак за собственото й душевно състояние.

Дар Синлама сви устни.

— Значи отговорът е „не“?

— Да — отвърна Ситрин. — Но мисля, че ще намерите финансиране другаде. Умеете да разказвате тази своя приказка, логиката ви звучи убедително, стига да откриете човек, който иска да бъде убеден. На ваше място бих пробвала при някой аристократ, който има повече пари, отколкото здрав разум. Аз управлявам банка. Ние не печелим парите си с романтични жестове и велики приключения.

— Толкова по-зле за вас — каза той. — Значи мислите, че е някакъв номер, измама? Че се опитвам да ви преметна?

— Не — отвърна Ситрин. — Мисля, че сте искрен. Но и да не бяхте, пак щях да уважавам стремежа ви към успех.

Мъжът кимна и се изправи.

— Искате ли кафе? — попита тя.

— Не. — Дартинът поклати глава. — Благодаря ви, магистра. Ще тръгвам. Трябва да намеря някой аристократ с повече пари, отколкото здрав разум. За предпочитане някой, когото още не сте ограбили.

Имаше жило в тона му. И нищо чудно. Ситрин току-що го беше отрязала.

— Да не си забравите зъба — каза тя.

— Задръжте го. Да ви напомня за мен, когато чуете какъв удар съм направил.

— Щом казвате. Благодаря — отвърна Ситрин и го проследи с поглед.

И тя знаеше нещичко за пътуването далеч от драконовите пътища. Цяла една зима беше газила сняг до кръста и замръзнала кал, преследвана от антийската армия и повлякла със себе си богатството на цял един град. По онова време това не й изглеждаше нито вълнуващо, нито романтично, но колкото по-далеч в миналото оставаше онзи преход, толкова по-топло грееше споменът за него. Дояде си меденката, допи кафето, облиза глазурата от пръстите си — един по един, прибра драконовия зъб в кесията си, стана и си тръгна.

Той беше прав, разбира се. Знаеха го не само търсачите на съкровища. Контрабандистите също го знаеха. Драконовите пътища пресичаха голяма част от континента, но съвсем не целия континент. А там, където нямаше пътища, нямаше и хора. Драконовият нефрит минаваше и през гори, но не през най-гъстите. В гъстите гори не ходеха дори дървосекачите, пак заради липсата на пътища, по които да извозят дървения материал. По-добре да намериш дъбова горичка с дървета на стотина-двеста години, отколкото да газиш калта на фермерски пътечки, докато откриеш дървета на по хиляда. И онова, което спи в корените им. Отчаяните, мечтателите и онези, които имат да крият нещо. Само те напускаха драконовите пътища.