Рейчъл Кейн: Танцът на мъртвите момичета

— Аз наблюдавам — продължи той. — Слушам. Мога да правя тези неща, когато съм… знаете…

— Призрак? — добави Клеър.

— Точно така. Видях… — Майкъл не продължи, но Клеър знаеше какво щеше да каже.

— Видял си как бащата на Шейн го удря — рече тя. — Нали?

— Не искам да го карам да има тайни от баща си. Не и сега.

По стълбите се чуха препускащи стъпки, които се успокоиха, когато стигнаха коридора. Майкъл им подсказа да мълчат, като докосна с пръст устни и се освободи от отчаяната прегръдка на Ева. Той безмълвно притисна устни в нейните.

— Скрий се! — прошепна Клеър.

Той кимна и отвори гардероба, изуми се от безпорядъка, но успя да се напъха. Дано се е заровил в купища дрехи, надяваше се Клеър. В този гардероб затвориха Миранда, когато се опита да наръга Ева с нож преди къщата да се подпали. Наистина бе оставила голяма бъркотия след себе си. Ева щеше да побеснее.

При силния удар по вратата и двете момичета подскочиха. Ева бързо отключи и се дръпна, когато вратата се отвори със замах и Шейн влетя в стаята.

— Как…? — Дишаше тежко и държеше в ръцете си железен лост. Щеше да счупи ключалките, ако се наложеше, осъзна Клеър. Тя бавно пристъпи към него, като се опитваше да разбере какво чувства той. Шейн пусна лоста и я прегърна, като я повдигна от земята. Зарови лице във врата й, а от топлата учестена струя на дъха му кожата й потръпна от удоволствие.

— О, Боже, Клеър. Извинявай. Много съжалявам.

— Вината не е твоя — обади се Ева. Тя протегна ръката, с която държеше стика за хокей. — Виж! Ударих го! Ъ-ъ, два пъти.

— Браво! — Шейн целуна Клеър по бузата и я пусна отново да стъпи на пода, но продължаваше да я държи за ръце. Огледа я внимателно с блестящ поглед, въпреки синините и подутините около очите му. — Не ви нарани, нали? Никоя не пострада?

— Аз го ударих! — повтори бодро Ева и отново размаха стика да потвърди думите си. — Така че, не, не ни нарани. Ние го наранихме. Сами го направихме. Без всякаква помощ. А къде е баща ти? Той много бавно се притичва на помощ.

Шейн затвори вратата и пак я заключи, когато рокерът в коридора изстена и се претърколи на една страна. Не отговори, а това само по себе си бе отговор. Бащата на Шейн се нуждаеше повече от рокерите си, а не от Клеър или Ева. Без тях можеше. Дори по-лошо, двете вероятно се бяха превърнали в награда.

— Не можем да останем тук — каза Ева. — Не сме в безопасност. Знаете го.

Шейн кимна, но изглеждаше мрачен.

— Не мога да дойда с вас.

— Можеш, разбира се. Шейн…

— Той ми е баща, Ева. Само него имам.

Ева изсумтя.

— Е, аз бих се отказала от това, което имаш.

— Разбира се, ти си избягала от семейството си…

— Ей!

— Не ти е пукало какво ще им се случи.

— На тях не им пукаше какво ще се случи с мен! — Ева почти изкрещя. Изведнъж стикът в ръцете й сякаш доби друго предназначение. — Не намесвай семейството ми, Шейн, и представа си нямаш как стоят нещата. Никаква представа.

— Познавам брат ти — отвърна рязко Шейн.

И двамата млъкнаха. Тишината бе изпълнена с напрежение. Клеър се прокашля.

— Брат?

— Остави, Клеър — каза Ева. Тя звучеше твърде спокойно, което не й бе присъщо. — Не ти трябва да задълбаваш в темата.

— Всеки дом в Морганвил има тайна — каза Шейн. — Но твоите тайни са доста скандални, Ева. Затова не ме съди.

— Ето какво ще ти кажа. Защо не се разкараш от стаята ми, тъпанар такъв!

Шейн си взе железния лост, отвори вратата и излезе. Наведе се, хвана рокера и го изправи на крака, после го затътри към стълбите. Рокерът тръгна, като стенеше и се полюшваше.

Клеър надзърна през пролуката на вратата, увери се, че са заминали, после кимна на Ева, която хвърли стика и отвори вратата на гардероба.

— По дяволите — въздъхна тя. — Надявам се да няма нищо скъсано. Не се намират лесно дрехи в тоя град. Майкъл?

Клеър погледна през рамо. Купчина черно-червени мрежести неща се размърда и се появи руса глава. Той седна, като се освобождаваше от готическите дрехи, и безмълвно повдигна черни дантелени гащички. Прашки.

— Хей! — Ева изпищя и ги грабна от ръката му. — Лични вещи.

Майкъл просто се усмихна. За човек, когото са наръгали с кол, насекли и погребали преди по-малко от двадесет и четири часа, той изглеждаше забележително спокоен.

— Дори няма да те питам с какво си ги носила — каза той. — По-забавно е да си го представя.

Ева изсумтя и му подаде ръка да се изправи.

— Шейн заведе новия ни приятел долу. А сега какво ще правим? Не можем просто да се изпарим.