Н. Джемисин - Луната, която убива

В къщата кухнята тънеше в полумрак, както и трапезарията от другата страна. Ехиру мина покрай масата с ниски възглавници и прекоси вътрешна градина, като забави крачка, за да отстрани от пътя си палмовите клони и папратта. Спалните помещения бяха в другия край на градината. Тук се прокрадваше по-внимателно от всякога, защото дори и в този късен час можеше да се намери някой буден гостенин. Но всички фенери се оказаха засенчени и той долавяше единствено бавното и равномерно дишане откъм завесите по пътя си. Добре.

Докато изкачваше стръмните стъпала, Ехиру чу измъченото хъркане на търговеца дори и през дебелата дървена врата на стаята му. Нейното отваряне, без пантите да изскърцат, изискваше известни усилия, но той се справи, като проклинаше наум прахосническата мода да слагат врати на вътрешни помещения. Вътре хъркането на търговеца бе така силно, че прозирните завеси около леглото тръпнеха от вибрациите. Нищо чудно, че собственикът го бе настанил в кулата, при това вероятно с отстъпка. Обаче Ехиру бе предпазлив - изчака, докато едно особено остро изхъркване раздели завесите, за да разкрие гледката към следващата му задача.

Мъжът миришеше на вкисната пот, гранясала мас и още кой знае какво, а острата смесица обърна за един миг стомаха на Ехиру. Той бе позабравил навика на хората от Севера да се къпят от дъжд на вятър. Нощта бе хладна и ветровита, но този северняк - търговец от Бромарте, както изрично бе упоменато в поръчката, макар че Ехиру никога не бе могъл да различи едно северно племе от друго - се потеше изобилно, а бледата му кожа бе зачервена и обрината, сякаш спеше в пладнешки зной. Ехиру изучи набързо това лице и се запита що за покой би могъл да извлече от сънищата на подобен мъж.

„Все трябва да има нещо“ - каза си той най-подир, понеже иначе Хананджа не би го избрала. Късметлия човек. Тя рядко даряваше Своя благослов на чужденци.

Очите на бромартеца вече трепкаха под клепачите - нямаше нужда от джунгисата, за да го приведе в необходимото състояние на сън. Ехиру допря пръсти до очите му и повели на собствената си душа да напусне плътта, като запази здрава връзката - умблике - с нея, та да може да се съедини отново, когато часът удари. След като жрецът отвори очите на душата си, спалнята се превърна в селение на сенки без цвят и материя, в лишено от смисъл отражение на будния свят. Едно-единствено нещо имаше значение в това половинчато състояние между будуването и съня - тъничката блещукаща в червено нишка, излязла отнякъде около ключиците на бромартеца, за да се проточи нататък, към нищото. Това бе пътеката, поета от душата на човека към Ина-Карек - царството на сънищата. За Ехиру беше съвсем лесно да извърви този път натам и после обратно.

Когато пак отвори очите на своята душа, Ехиру се видя заобиколен от цветове и чудновата необятност - вече се намираше в Ина-Карек. И сега сънят на бромартеца му се разкри. Името Чарлерон от клана Велкин изплува в съзнанието на Ехиру, което попи неговото чуждестранно звучене, както и възможно най-много от чертите на носещата го личност. Не бе име на душа, но това трябваше да се очаква. Бромартците даваха на своите деца имена, свързани с надеждите и нуждите на будния свят, а не за закрила в съня. Съгласно представите на Чарлероновите сънародници, неговото име бе свързано с амбиция. Име на глад . И точно глад изпълваше душата на бромартеца - глад за богатство, за уважение, за неща, които сам не можеше да изброи. Отразени в сънната панорама на Ина-Карек, тези стремления на глада се бяха превърнали в бездънна яма, зейнала в земята и окичила стените си с безброй протегнати алчно ръце, лишени от тела. Приел обичайната си за съня форма, Ехиру се спусна плавно надолу през тези ръце, съсредоточен в своето търсене, без да обръща внимание на тяхната смълчана, сляпа и дращеща нужда.

И там, в дъното на кладенеца от ръце, хлипащо от страх и безпомощност бе коленичило проявлението на този бромартец с неудачно избрано име. Чарлерон се гърчеше в ридания и безуспешно се опитваше да избегне допира на собствените си творения, докато ръцете го преследваха отново и отново. Те не му причиняваха зло и надали биха уплашили някой добре подготвен сънуващ, но това, мислеше си Ехиру, бе сънната жлъч - черна и горчива, здравословна, но неприятна за сетивата. Той попи колкото е възможно повече от нея. По-късно щеше да я остави на Лечителите, понеже сънната жлъч бе много полезна въпреки вероятното несъгласие на Чарлерон по въпроса. Но жрецът остави място и за най-съществения елемент, за който бе дошъл поначало.