Н. Джемисин - Луната, която убива

Хладна вълна лъхна Ехиру. По петите я следваше жегата на гнева.

- Няма да слушам повече гнусотии! — извика той.

- Бирниците утешават умиращите, нали така?

- Бирниците утешават ония, които вярват в реда и приветстват благослова на Хананджа - отвърна рязко Ехиру. - Не могат да сторят нищо за неверниците, които се подиграват с нейната утеха. - Жрецът се изправи, свъсил вежди, защото бе допуснал гняв у себе си. Глупостите на този мъж го разсейваха - пясъкът се гърчеше и бълбукаше около тях, надигаше се като от дъха на живо същество. Но ето че преди да възстанови контрола над съня и да укроти съзнанието на бромартеца, една ръка го хвана за глезена. Сепнат, той погледна надолу.

- Използват те - обади се мъжът.

Тревога скова разума на Ехиру.

- Какво?

Бромартецът кимна. Погледът му вече бе по-мек, а изражението почти дружелюбно. Състрадателен, какъвто бе преди малко самият Ехиру.

- Ще разбереш. Много скоро. Ще те използват докрай, а след това няма да има кой да те утеши, Бирник. - Мъжът се изсмя, а околността се разлюля, смееше се заедно с него. -Какъв срам, Неша-Ехиру, какъв срам!

Кожата на жреца настръхна, макар да не бе истинска. В подобни моменти съзнанието правеше каквото трябва, за да предпази душата, а тъкмо сега Ехиру изпитваше остра нужда от закрила - бромартецът знаеше името на неговата душа , макар да не му го бе казвал.

Той се дръпна от хватката на мъжа и тласкан от същия несъзнателен порив, излезе рязко от съня. За негов ужас този непохватен изход прекъсна нишката, която свързваше бромартеца с неговата плът. Прекалено рано! Не бе успял да го отведе в по-безопасно място в света на сънищата. И ето че събудената душа започна да се лута като мръсна пяна насам-натам, да се гърчи и разкъсва, независимо от усилията на Ехиру да я изтласка назад към Ина-Карек. В отчаянието си той събра изхвърлената сънна кръв, но потръпна цял, докато тя проникваше у него, съсирена oт страх и озлобление. Последните отгласи от смеха на бромартеца заглъхнаха в мрака между световете.

Ехиру дойде на себе си задъхан и се огледа. Толкова му се гадеше, че се заотдалечава с препъване от леглото. Вкопчи се в рамката на прозореца и си пое няколко накъсани глътки въздух, за да не повърне.

- Пресвета повелителко на утехата и покоя... - По навик шепнеше молитвата на суа. Склопил клепачи, продължаваше да вижда мъртвото лице на бромартеца - широко отворените и готови да изскочат очи, зяпналата уста, оголените зъби в противната паст. Какво бе сторил на бромартеца? – О, Хананджа, прости ми, задето оскверних Твоя обред.

Този път нямаше отпечатък от роза. Прощалният сън в никакъв случай не трябваше да приключва така сбъркано - особено под ръководството на Бирник с неговия опит. Потръпна при спомена за вонята от дъха на бромартеца - като от разложение. Колко ли по-гадно бе сега на онзи нещастник, останал за вечни времена в кошмарните дебри на Ина-Карек поради невниманието на Ехиру? И то само при условие, че душата се бе запазила достатъчно, за да се завърне.

И все пак, дори докато горестта изместваше отвращението, дори докато Ехиру превиваше гръб под тежестта на двете, интуицията подръпна в съзнанието му предупредително звънче.

Ехиру погледна нагоре. Пред него се издигаха градските покриви, а над тях грейналата дъга на Сънната Луна потъваше постепенно към хоризонта. Будната Луна надничаше от своята по-висока траектория. Градът бе застинал в последните лунни отблясъци - заспали бяха дори крадците и любовниците. Всички, освен него...

...И един силует, сгушен край водната цистерна на съседен покрив.

Ехиру сбърчи вежди и се изправи в цял ръст.

Фигурата направи същото, сякаш бе огледален образ на неговите движения. Жрецът не можеше да различи нищо повече от контури - мъж, гол или полугол, висок и някак странно прегърбен. Неясни черти на лицето, неизвестна кастова принадлежност, неизвестни намерения.

Но едно поне му стана ясно. Мълчанието на тази фигура не му говореше нищо, но в пространството помежду им осезаемо вибрираше нечия зла воля .

Тази жива картина трая само кратък миг. Сетне фигурата се обърна, изкатери се по въжето на резервоара до неговия покрив и се шмугна в съседната сграда, далеч от погледа на Ехиру. Нощта отново застина. Но нямаше покой.

Гуалох - кънтеше гласът на бромартеца в спомените на Ехиру. Вторачен в мястото, където бе стояла фигурата, осъзна, че това не беше обида. Беше предупреждение.

Демон.