Питър Брет - Пустинното копие

— Заклевам се в светлината на Еверам.

Абан се ухили широко.

— А аз се заклевам в скъпоценната Корона на Каджи.

— Не изоставайте! — изрева Кавъл и момчетата се затичаха след тях, а стъпката на Абан вече бе станала по-уверена.

Щом минаха покрай големия храм Шарик Хора, офицерите нарисуваха защити във въздуха и прошепнаха молитви към Еверам, Създателя. Отвъд Шарик Хора се намираха тренировъчните площадки и там Абан и Джардир зашариха с поглед във всички посоки да не би да изпуснат нещо от упражненията на воините. Някои работеха върху техниката си с щит и копие или с мрежа, докато други маршируваха или тичаха в пресечена стъпка. Съгледвачи упражняваха равновесието си, накачили се по най-горните стъпала на стълби. Други дал’шаруми пък ковяха върхове на копия и защитени щитове или тренираха шарусахк — изкуството на ръкопашния бой.

Дванайсет шараджи , или училища, ограждаха тренировъчните площадки — по едно за всеки род. Джардир и Абан бяха от племето каджи и затова бяха отведени в Каджи’шараджа. Там те щяха да започнат Хану Паш и да завършат като дамати , дал’шаруми или кхафити .

— Каджи’шараджът е много по-голям от останалите — каза Абан, вперил поглед в огромната шатра. — Само Маджах’шарадж едва се доближава до него.

— Разбира се, че ще е най-големият — скастри го Кавъл. — Да не би според теб да е някакво съвпадение, че нашето племе се нарича каджи на името на Шар’Дама Ка, Избавителя? Ние сме потомци на неговите хиляда жени и във вените ни тече кръвта му. Маджах — изсъска той — носят кръвта на онова нищожество, което влязло във владение след смъртта на Шар’Дама Ка. Другите племена по нищо не могат да се сравняват с нас. Не го забравяйте.

Отведоха ги в шатрата и им дадоха бида — обикновени бели препаски, а дрехите им отнесоха за изгаряне. Сега момчетата станаха ний’шаруми — още не бяха воини, но вече не бяха и деца.

— Месец на овесена каша и яки тренировки и ще стопиш сланината, момче — подигра се Кавъл, след като Абан си свали ризата. Офицерът удари с отвращение закръгления корем на Абан. Момчето се преви, но Джардир го улови още преди да падне и го задържа на крака, докато си поеме дъх. След като се преоблякоха, офицерите ги заведоха в общото помещение.

— Свежа кръв! — извика Керан и офицерите набутаха момчетата в просторно голо помещение, пълно с други ний’шаруми . — Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи и Абан ам’Хаман ам’Каджи! Сега те са ваши братя!

Абан се изчерви и Джардир като всяко друго момче в залата знаеше защо. Пропускайки името на баща му, Керан почти на глас бе обявил, че родителят му е кхафит — най-ниската и най-омразна каста в красианското общество. Кхафити бяха слабите страхливци, които не можеха да следват пътя на воина.

— Ха! Водите ни синчето на дебел свинеяд и някакъв мършав мишок! — извика най-едрият от ний’шарумите . — Хвърляйте ги обратно!

Всички момчета се разсмяха.

Офицер Керан изръмжа и удари с юмрук момчето по лицето. То падна тежко на земята и захрачи кръв. Смехът утихна.

— Като захвърлиш бидото, тогава се подигравай, Хасик — каза Керан. — Дотогава всички сте мършави свинеядски кхафитски мишоци.

След тези думи той и Кавъл се обърнаха и с тежка стъпка се отправиха към изхода.

— Ще си платите за това, мишоци — каза Хасик, завършвайки заплахата със странно просвиркване. Откъсна разхлабения зъб от устата си и го метна по Абан, който трепна, щом го уцелиха. Джардир застана пред него и се озъби, но Хасик и групичката му вече вървяха в обратната посока.

Скоро след като пристигнаха на всички им раздадоха паници и изкараха казана с овесената каша. Прегладнелият Джардир се втурна право към казана, но дори той не беше по-бърз от Абан. В същия миг обаче един от по-големите им препречи пътя.

— Мислите да ядете преди мен? — попита той настъпателно. Блъсна Джардир в Абан и двамата се строполиха на земята.

— Ставайте, ако искате да ядете — каза офицерът, който беше донесъл кашата. — Момчетата в края на опашката остават гладни.

Абан изписка и двамата скочиха на крака. Повечето момчета вече се бяха наредили грубо по ръст и сила, начело с Хасик. В края на опашката се бореха ожесточено най-малките момчета да не би да се озоват на последните места.

— Какво ще правим? — попита Абан.

— Ще се наредим на тази опашка — отвърна Джардир, сграбчи ръката на приятеля си и го завлече към средата на опашката, където момчетата не бяха така охранени като Абан. — Баща ми казваше, че да се покажеш слаб, е по-лошо, отколкото да се почувстваш такъв.