Питър Брет - Пустинното копие

— Ако даматът ви казва, че сте рожби на пикня, значи сте такива! — изкрещя той и продължи да плющи по Джардир. Тъй като беше само по бидо, нищо друго не защитаваше Джардир от ударите. Всеки път щом се извиеше или обърнеше, за да предпази раните си, Керан намираше чисто нова кожа, която да свали. Момчето викаше, но това само поощряваше нападателят.

— Достатъчно — рече Кхеват. Ударите спряха на мига.

— Сега рожба на пикня ли си? — попита Керан.

Джардир усещаше крайниците си като мокър хляб, докато се опитваше да се изправи на крака. Не свали поглед от каиша, който беше високо и в готовност. Момчето знаеше, че ако продължи с безочието си, офицерът ще го убие. Тогава ще умре безславно и духът му ще прекара хилядолетия с кхафитите извън портите на рая, ще наднича вътре към онези в обятията на Еверам и ще чака да се прероди. Тази мисъл го ужаси, но не можеше да се откаже от името на баща си — единственото нещо на този свят, което притежаваше.

— Аз съм Ахман, син на Хошкамин от рода Джардир — каза той с цялото спокойствие, на което беше способен. Чу как останалите момчета ахнаха и той се стегна за следващата атака.

Лицето на Керан се разкриви от гняв и той вдигна каиша, но един малък жест от страна на Дама Кхеват го спря.

— Познавах баща ти, момче — каза Кхеват. — Беше достоен мъж, но през краткия си живот не успя да се прослави.

— Тогава аз ще се прославя и за двама ни — зарече се Джардир.

Дама Кхеват изсумтя.

— Може и да успееш. Но няма да е днес. Днес си по-низък от кхафит — той се обърна към Керан. — Хвърлете го в отпадъчната яма, та да го опикаят и осерат истински мъже.

Офицерът се усмихна и фрасна Джардир в корема. Момчето се преви, а Керан го сграбчи за косата и го завлече към ямите. Джардир очакваше да види нова самодоволна усмивка по лицето на Хасик и го погледна на минаване, но по-големият, както и останалите събрали се ний’шаруми стояха изумени и пребледнели от страх.

Еверам съзря студения мрак на Ний и не бе доволен. Той създаде слънцето, за да свети и грее, и да отблъсне нищото. Той създаде Ала, света, и го пусна да се върти около слънцето. Той създаде човека и животните, които да му служат, и погледа как Неговото слънце им дава живот и любов.

Минеше ли денят обаче, Ала се срещаше с мрака на Ний и създанията на Еверам се страхуваха. Затова Той направи луната и звездите — за да отразяват слънчевата светлина и да напомнят на съществата, че и в нощта не са забравени.

Еверам направи това и беше доволен.

Но и Ний имаше Своя воля. Тя погледна сътворението, което рушеше Нейната съвършена тъмнина, и се разгневи. Посегна да унищожи Ала, но Еверам беше бърз и ръката Й бе възпряна.

Еверам обаче не бе достатъчно бърз, за да предотврати изцяло Нейното влияние. Дори лекият допир на черните Й пръсти изроди чума в съвършения му свят. Мастиленочерният мрак на Нейното зло се разтече по камъни и пясък, разнесе се с ветровете и като мазно петно потъмни чистата вода на Ала. Профуча през горите и през течния огън, който клокочеше изпод земята.

И на тези места алагаитепуснаха корени и израснаха. Те бяха изчадия на мрака с една-едничка цел да обезсъздават, а за радост избиваха съществата на Еверам.

Но, о, обърна се светът и слънцето хвърли светлина и топлина върху Нийските изчадия от студен мрак и те бяха погубени. Този, който даряваше живот, изпепели техния не-живот и алагаитекрещяха.

Отчаяни, те потърсиха избавление в сенките. Просмукаха се дълбоко в земята и заразиха самото й ядро.

Там, в мрачната бездна, която бе началото на сътворението, растеше Алагай’тинг Ка, Майката на демоните. Слугиня на самата Ний, тя чакаше светът да се обърне, за да изпрати отново децата си навън да съсипят сътворението.

Еверам видя това и посегна да избави Своя свят от злото, ала Ний беше бърза и ръката Му бе възпряна.

Но той също докосна света за последно и даде на човеците средства, та да преобърнат магията на алагаитесрещу самите тях. Даде им защити.

Влязъл в схватка в името на всичко, което бе сътворил, Еверам нямаше друг избор, освен да обърне гръб на света и да се отдаде изцяло на вечната борба срещу студената сила на Ний.

И както на небето, така и на земята.

Дните през първия месец на Джардир в шараджа по нищо не се отличаваха един от друг. По изгрев офицерите изкарваха всички ний’шаруми на жаркото слънце, където стояха часове наред, докато даматът говореше в прослава на величието на Еверам. Коремите на момчетата бяха празни, а краката им отмалели от напрягане и липса на сън, но те не роптаеха. Щом видяха как Джардир се завърна от наказанието си, вонящ и кървав, си взеха поука да се подчиняват безпрекословно.