Питър Брет: Пустинното копие

От възвишението двамата князе и вторият мимик зачакаха. И наблюдаваха.

Когато приближиха лагера, все още скрити в мрака, мимикът забави крачка и махна на огнените търтеи да потеглят напред.

Огнените търтеи бяха най-малките и най-слабите сред ядроните, а очите и устите ми светеха от пламъците в тях. Часовоите ги забелязаха веднага, но търтеите бяха бързи и още преди караулите да успеят да дадат сигнал за тревога, малките демони вече плюеха огън по защитите.

Огнената плюнка запращя по магическата преграда, но по нареждане на мисловните демони търтеите се съсредоточиха върху снега извън защитите и дъхът им веднага го превърна в гореща пара. Караулите бяха в безопасност зад защитите, но край тях се надигна гъста, гореща мъгла, която започна да им пари на очите и да ги трови, въпреки че лицата им бяха забулени.

Един от часовоите изтича през лагера и силно заби камбаната. Щом го чуха, останалите воини прекрачиха безстрашно защитите и се втурнаха с копия право срещу огнените демони. Магията пламтеше, докато оръжията промушваха острите, припокриващи се люспи на изчадията.

Още търтеи нападнаха воините от двете страни, но караулите действаха в синхрон, предпазвайки се взаимно в боя с магическите си щитове. От лагера се чуха виковете на други воини, които бързаха да се включат в битката.

Обгърната в мрак и мъгла, войската на мимиците напредваше към бойците. В един момент караулите завикаха победоносно, а в следващия — от ужас при вида на демоните, които заприиждаха от тъмата.

Мимикът уби с лекота първия изпречил му се. Помете го с тежката си опашка и още във въздуха го улови за размахания му крак. Вдигна злощастния воин за крайника и изплющя с гръбнака му като камшик. Следващите клетници, които се изправиха пред мимика, бяха повалени с тялото на загиналия им другар.

Останалите търтеи последваха примера му с колеблив успех. Лесно надвиха малкото караули, но повечето търтеи не се възползваха веднага от изгодното положение и загубиха скъпоценно време, разкъсвайки мъртвите тела, вместо да се готвят за следващата вълна от воини.

Още и още забулени мъже се стекоха от лагера, строиха се и тръгнаха да убиват с плавна, жестока умелост. Защитите по оръжията и щитовете им непрекъснато присветваха в мрака.

Горе на възвишението мисловните демони наблюдаваха безучастно битката, без да показват загриженост за погиналите търтеи. Черепът на единия изтуптя, изпращайки заповед на мимика му на полето.

Мимикът мигновено запрати труп по един от защитените стълбове около лагера, строши го и в мрежата зейна пролука. Ново глухо туптене се разнесе от върха на възвишението и останалите ядрони изоставиха боя с воините и се изсипаха през пролуката във вражеския лагер.

Стъписани, воините се обърнаха и видяха как стрелкащи се насам-натам огнени търтеи обикаляха пламналите палатки, и чуха писъците на жените и децата си, след като по-големите ядрони си бяха пробили пътя през овъглените вътрешни защити.

Воините се развикаха и се втурнаха към своите близки в избухналото безредие. За броени мигове стройните, непобедими отряди се бяха раздробили на хиляди отделни същества — просто някаква си плячка.

По всичко личеше, че лагерът ще бъде опустошен и изгорен до основи, но тогава от главната шатра изникна силует. Беше облечен в черно като воините, ала връхната му роба, чалмата и булото му бяха искрящо бели. На челото му лъщеше златна диадема, а в ръцете си държеше масивно копие от сияен метал. Ядронските князе се разсъскаха при вида му.

Пристигането му предизвика радостни възгласи. Мисловните демони се надсмяха над първобитните грухтежи и скимтежи, които минаваха за общуване сред хората, но разбраха за какво става дума. Воините бяха просто търтеи. Този беше техният ум.

Под влиянието на новодошлия воините си припомниха своите касти и се върнаха към предишната си съгласуваност. Един отряд се отцепи, за да затвори пролуката. Други два подеха борба с пламъците. Четвърти извеждаше беззащитните на сигурно място.

Останалите се почувстваха облекчени, втурнаха се през лагера и не дадоха никакъв шанс на търтеите. За минути лагерът и полето наоколо се осеяха с ядронски трупове. Мимикът, все още преобразен като каменен демон, скоро се оказа единственият жив ядрон. Беше прекалено бърз, за да го стигне копие, но не можеше да премине през стената от щитове, без да разкрие истинската си същност.

Още едно глухо туптене от възвишението и мимикът се разпадна на сянка, просмуквайки се през миниатюрна пролука в защитите на лагера. Врагът все още го търсеше, когато мимикът се върна на мястото си до своя господар.