Сара Маас - Кралица на сенките

Лизандра реши да изпробва способностите си по време на пътешествието – летеше с Роуан или тичаше с Лапичка, преобразена в красиво черно куче, а понякога прекарваше дни наред като призрачен леопард и нападаше Едион, когато принцът най-малко очакваше.

Три седмици уморителен път, но и три от най-щастливите седмици в живота на Елин. Е, от време на време ù се приискваше с Роуан да останат насаме особено когато я гледаше с онзи възпламеняващ поглед. Понякога, ако наоколо нямаше никого, Роуан се прокрадваше зад гърба ù и погъделичкваше врата ù с нос или захапваше нежно ухото ù, или просто я прегръщаше силно и вдишваше аромата ù.

Една нощ – само една проклета нощ с него ù стигаше.

Но не смееха да пренощуват в някоя странноприемница, затова Елин беше принудена да сдържа пламъка си и да търпи тихите подигравки на Лизандра. Пътят им ставаше все по-стръмен и хълмист и светът се обгръщаше в още по-тучна, яркозелена растителност, прошарена с назъбени гранитни скали. Един ден, когато слънцето току-що бе изпълзяло иззад хоризонта, Елин вървеше до коня си, за да не се налага да носи и нея по един особено стръмен хълм. Вече беше закусила два пъти, потеше се обилно и се чувстваше мръсна. А това не помагаше на настроението ù. Оказваше се, че огнената магия им служи доста добре – топлеше ги в хладните нощи, помагаше им да разпалят огньовете си и да кипнат вода. Можеше да убие човек за една голяма вана, в която да се кисне с часове, но глезотиите трябваше да почакат.

– Отвъд този хълм е – обади се Едион от лявата ù страна.

– Кое? – попита го тя, метна небрежно огризката от ябълката си и най-случайно уцели преобразената в гарван Лизандра, която изграчи възмутено. – Извинявай – викна ù.

Лизандра гракна отново и се издигна към небето. Лапичка залая радостно по нея, докато Еванджелин се кискаше върху дългокосместото си пони. Едион посочи билото пред тях.

– Ще видиш.

Елин погледна към Роуан, който цяла сутрин бе летял пред тях като белоопашат ястреб. Сега вървеше до нея, водейки черния си жребец. Той вдигна вежди в отговор на безмълвния ù въпрос. Няма да ти кажа. Тя го изгледа свирепо. Хвърчаща гад.

Роуан се ухили. А Елин се зае да изчислява от колко време вървяха и...

Изкачиха се до билото на хълма и спряха. Елин пусна повода на кобилата си и пристъпи колебливо напред в меката смарагдова трева.

Едион докосна рамото ù.

– Добре дошла у дома, Елин.

Пред очите ù се простираше земя на величествени планини – Еленови рога, осеяна с долинки, реки и хълмове. Земя на необуздана, дива красота.

Терасен.

Земя с аромат на заснежени борове... Как досега не бе осъзнала, че Роуан ù ухае на Терасен, на дома? Той я доближи и пророни:

– Имам чувството, че цял живот съм търсил това място.

И наистина – с буйните ветрове, фучащи волно между сивите зъбери на Еленови рога, с гъстата зеленина на Оуквалдския лес отляво, с реките и долините, ширнали се към внушителните планини на север – Терасен беше същински рай за един ястреб. Рай за нея.

– Натам. – Едион посочи един малък, загладен от стихиите гранитен камък, по чието сиво тяло бяха издълбани спирали и завъртулки. – Подминем ли онзи камък, сме на терасенска територия.

Като насън Елин тръгна към камъка, отправяйки тиха благодарствена песен към Мала, носителката на огъня, задето я бе довела до това място, до този момент.

Прокара ръка по грубата му, затоплена от слънцето повърхност и тя сякаш ù отвърна с гъделичкащ поздрав.

После пристъпи отвъд камъка.

Елин Ашривер Галантиус най-сетне си беше у дома.

Май вече е общоизвестно, че не би ме имало без моята близначка по душа, съпилот на „Джейгър“ и посестрима в занаята Сюзан Денард. Суз, ти си светлината ми в мрака. Вдъхновяваш ме да бъда не само по-добър писател, но и по-добър човек. Приятелството ти ми дава сила, смелост и надежда. Каквото и да се случи, каквото и да ме чака отвъд ъгъла, знам, че мога да го преодолея и да възтържествувам, защото ти си до мен. А по-велика магия от това не съществува. Изгарям от желание да покорим вечността като величествени тигрици вампирки.

На любимата ми сестра по оръжие и ценителка на всичко диво и хамелеонско Алекс Бракен: как да ти се отблагодаря, задето прочете тази книга (и всичките ми останали) толкова пъти? И за безбройните имейли и обеди/питиета/вечери, и задето вечно ми пазиш гърба? Не мисля, че без теб бих извлякла такова удоволствие от приключенията си дотук – и че бих оцеляла без мъдростта, добрината и великодушието ти. Вдигам тост за сцените с неоснователно присъствие на полуголи симпатяги.