Сара Маас - Кралица на сенките

Терасен.

Елин си отиваше у дома.

Стомахът ù се свиваше от страх и тревога, но покрай тях пърхаше и радост. Бързо се стегнаха за път. Оставаше само сбогуването. Състоянието на Каол му пречеше да слезе по стълбите, затова Елин се промъкна в стаята му, където намери Едион, Роуан и Лизандра да си приказват с двама им с Несрин. Когато и четиримата излязоха от стаята, капитанът просто стисна ръката на Елин с думите:

– Може ли да видя?

Тя веднага разбра за какво говори и протегна ръце напред.

Вълнички и дъги, и цветя от червен и златист огън затанцуваха из стаята му, ярки, великолепни и изящни.

Когато пламъците угаснаха, очите на Каол сияеха в сребристо.

– Прекрасно е – промълви той.

Тя само му се усмихна и остави огнена роза на нощното му шкафче, където щеше да гори без топлина, докато не се отдалечеше прекалено.

Остави подарък и за Несрин, която бяха извикали по работа. Стрелата от чисто злато, която ù бяха връчили миналата Юледа като благословия от Деанна, нейната предшественица. Струваше ù се, че изкусен стрелец като Несрин щеше да оцени стрелата повече от нея самата.

– Трябва ли ви друго? Още храна? – попита Дориан, спирайки до Елин.

Роуан, Едион и Лизандра вече яхваха конете си. Носеха малко багаж, само най-необходимото. Главно оръжия, включително Дамарис, който Каол беше дал на Едион, тъй като настояваше древният меч да остане на континента. Другите им притежания щяха да пристигнат с керван в Терасен.

– Предполагам, че спътниците ми ще се надпреварват кой ще улови повече дивеч – отвърна Елин.

Дориан се засмя. Помежду им се спусна кратка тишина, докато Елин не изцъка с език.

– Носиш същата туника, с която беше и преди няколко дни. Май никога не съм те виждала да обличаш една дреха два пъти. Сапфирените му очи просветнаха.

– В момента си имам по-важни грижи.

– Ще... ще се справиш ли?

– Имам ли избор?

Тя докосна ръката му.

– Ако се нуждаеш от нещо, изпрати ни вест. Ще ни трябват няколко седмици да стигнем до Оринт, но... все пак магията се завърна, така че несъмнено ще намериш вестоносец, който да ни настигне бързо.

– Благодарение на теб и приятелите ти.

Тя надникна през рамо към тях. И тримата се преструваха, че не подслушват разговора им.

– Благодарение на всички ни – поправи го тихо. – На теб включително.

Дориан отправи поглед към града и хълмистото подножие на планината отвъд него.

– Ако преди девет месеца ме беше попитала дали... – Той поклати глава. – Толкова неща се промениха.

– И ще продължават да се променят – увери го тя, стисвайки ръката му. – Но...

Има и такива, които ще останат непроменени. Винаги ще съм до теб.

Той преглътна сухо.

– Иска ми се да можех да я видя за последно. Да ù кажа... да ù кажа какво чувствам.

– Тя знае – успокои го Елин. В очите ù запариха сълзи.

– Ще ми липсваш – рече Дориан. – А и се съмнявам следващата ни среща да е в толкова… цивилизована обстановка. – Елин опита да не мисли за това. Той посочи с ръка свитата ù. – Не им вгорчавай живота. Просто искат да ти помогнат.

Тя се усмихна. За нейна изненада кралят отвърна на усмивката ù.

– Ако попаднеш на някоя хубава книга, изпрати ми я – каза му.

– Същото важи и за теб.

Елин го прегърна за сбогом.

– Благодаря ти... за всичко – прошепна.

Дориан я притисна към себе си и отстъпи назад. Елин яхна кобилата си и я подкара напред към черния жребец на Роуан. Застана до него и елфическият принц посрещна погледа ù. Добре ли си?

Тя кимна. Не смятах, че сбогуването ще е толкова трудно. А като знам какво ни предстои... Ще го преодолеем заедно. По един или друг начин. Елин протегна ръка и хвана здраво неговата. Двамата тръгнаха със сключени ръце по чакълената пътека, минаха през свода в стъклената стена и продължиха напред по градските улици, където хората спираха да ги погледат и шушукаха разпалено. Но докато яздеха през Рифтхолд, града, който чувстваше и като дом, и като ад, и като спасителен кораб, докато запечатваше в паметта си улици и сгради, лица и магазини, миризми и свежестта на речния ветрец, не видя нито един роб. Не чу нито един камшик.

А като минаваха покрай Кралския театър, до ушите им долетя музика – красива и изящна.

Дориан не знаеше какво го бе събудило. Може би секналата песен на летните насекоми или хладният полъх, който пропълзя в каменната кула, разлюлявайки пердетата. Озареният от лунна светлина часовник показваше три часа сутринта. Градът още спеше.