Сара Маас - Кралица на сенките

Дориан стана от леглото и по навик докосна врата си – за всеки случай. Винаги когато се изтръгваше от кошмарите си, му бяха нужни няколко минути да прецени дали наистина е буден, или всичко е било просто сън, както и дали още е заклещен в собственото си тяло, пленник на баща си и на валгския принц. Не беше споделил нито с Елин, нито с Каол за кошмарите си. И донякъде съжаляваше за това.

До ден днешен почти не си спомняше какво се беше случвало, докато носеше нашийника. Беше навършил двадесет, а не помнеше рождения си ден. В паметта му витаеха само откъслечни моменти, всичките изпълнени с ужас и болка. Опитваше да не мисли за това. Така или иначе не искаше да си спомня нищо. Каол и Елин не знаеха и това.

Кралицата и шумната ù свита вече му липсваха. Сега дворецът му се струваше твърде голям, твърде тих. А и Каол заминаваше след два дни. Дори не му се мислеше какво ще е чувството да остане и без най-близкия си приятел. Дориан тръгна към балкона. Имаше нужда да усети речния полъх по лицето си, да се увери, че всичко това е истина, че е свободен.

Спря бос върху студения каменен под, отвори вратите и загледа опустошението наоколо. Негово дело. Въздъхна тежко и обърна очи към стъклената стена, проблясваща на лунната светлина.

Отгоре ù бе кацнала гигантска сянка. Дориан замръзна. Не сянка, а грамаден звяр. Беше вкопчил хищни нокти в ръба на стената, а огромните му криле, прибрани плътно до тялото му, блестяха слабо под сиянието на пълната луна. Проблясваха като бялата коса на ездачката му. Дори от това разстояние той знаеше, че гледа право в него, докато косата ù се вееше на една страна като ивица лунна светлина, грабната от речния полъх.

Дориан вдигна едната си ръка за поздрав, а с другата докосна врата си. Нашийника го нямаше. Ездачката се приведе напред върху седлото и прошепна нещо на звяра си. Той разгърна внушителните си, лъскави криле и скочи във въздуха. Всеки размах запращаше глух, тътнещ повей към него. Съществото се издигна нависоко и косата на ездачката се разля зад нея като бляскава магия, а накрая се изгубиха в нощта и Дориан спря да чува пърпоренето на крила. Никой не вдигна тревога. Сякаш светът бе извърнал очи за няколкото мига, в които погледите им се срещнаха. В мрака на спомените му, сред болката и отчаянието, и ужаса, които се мъчеше да забрави, отекна едно име.

Манон Черноклюна плаваше в звездното нощно небе. Под себе си усещаше топлото, пъргаво тяло на Абраксос, а над нея грееше ярката луна, пълната утроба на Майката. Не знаеше какво я накара да отлети до двореца и защо изпитваше такова любопитство.

Но видя принца без нашийник около врата му.

И той ù махна с ръка за поздрав, сякаш за да ù каже: Помня те.

Ветровете измениха посоката си и Абраксос се пусна по тях, издигайки се още по-нависоко в небето. Притъмнялото кралство под тях се размиваше от скоростта му.

Променливи ветрове – за един променящ се свят.

Може би и Тринадесетте се променяха. И тя самата.

Още не знаеше какво им носи промяната.

Но Манон се надяваше да е за добро.

Надяваше се.

Три седмици яздиха право на север, избягвайки главните пътища и селата. Нямаше смисъл да обявяват, че Елин се завръща в Терасен. Не и докато не видеше кралството с очите си и не разбереше какво я чака – както в неговите граници, така и откъм Морат. Не и докато не намереше сигурно скривалище за великото, ужасно нещо в дисагите си. Благодарение на магията никой не усещаше Ключа на Уирда. Но Роуан често поглеждаше към дисагите ù и килваше въпросително глава. Всеки път Елин го уверяваше безмълвно, че е добре и че не се чувства странно в близост до амулета. И до Окото на Елена, което отново бе окачила на врата си. Питаше се дали Лоркан наистина е тръгнал да издирва втория и третия Ключ, навярно към мястото, където Перингтън – Ераван – ги бе държал през цялото време. Ако можеше да се вярва на краля.

Имаше чувството, че Лоркан ще започне с Морат. И се молеше елфическият воин да се пребори с всички трудности, които го очакваха, и да възтържествува. Така несъмнено щеше да улесни живота ù. Макар и един ден да се върнеше, за да срита задника ù, задето го беше измамила.

Колкото повече напредваха на север, толкова по-хладовити ставаха летните дни. Еванджелин се справяше похвално и нито веднъж не се оплака, че трябва да спи на постелка на земята. Напротив, с радост се гушкаше с Лапичка, новата ù пазителка и предана приятелка.