Майкъл Съливан - Конспирация за Короната

— Само секунда, Виктор. — Сетне върна вниманието си към Брус и прошепна: — Изчезнали ли каза? Как е възможно това?

— Не зная точно, сър, но стражата на портата докладва, че маркизът и неговият кочияш, или по-скоро двамина, които той е помислил за тях, вече са минали през главната врата.

Почувствал внезапно прилошаване, Арчибалд се обърна към почервенелия маркиз.

Няколко часа след смрачаване, Аленда Ланаклин пристигна с карета в мизерния Долен квартал в Медфорд. Кръчмата „Розата и бодилът“ се спотайваше сред разкривени бордеи на безименна улица, която за Аленда малко се различаваше от пътечка. Калдъръмът все още не бе изсъхнал от скорошната буря и по улицата имаше локви. Преминаващи карети заливаха входа на пивницата с мръсна вода, оставяйки ивици нечистотия връз сивия камък и дъските.

От близка врата се появи гол до кръста потен плешивец, носещ голям медник. Безцеремонно изля съдържанието на съда — костеливи остатъци от сварени животни — на улицата. Мигновено връз тях се спуснаха половин дузина псета. Отчаяни фигури, слабо очертани от трепкащата светлина от прозорците на таверната, ядосано изкрещяха по адрес на кучетата на неразпознат от Аленда език. Неколцина от тях замериха с камъни мършавите животни и след като последните избягаха с квичене, се впуснаха върху кокаляците и занапълваха с тях усти и джобове.

— Сигурна ли сте, че това е правилното място, милейди? — запита Емили, обсебена от сцената. — Виконт Уинслоу не би искал да дойдем тук.

Аленда отново погледна извития шипест клон с един-единствен цвят, изографисан върху износения банер над вратата. Червената роза бе увехнала до сиво, а захабеното стебло приличаше на свита змия.

— Това трябва да бъде. Не мисля, че в Медфорд има други кръчми с името „Розата и бодилът“.

— Просто не мога да повярвам: да ни изпрати на такова… място!

— Харесвам го дори по-малко от теб, но уговорката си е уговорка. Не виждам да имаме избор — отвърна Аленда, изненадана от храброто си звучене.

— Зная, че ви е втръснало да го повтарям, но все още си мисля, че това е грешка. Не трябва да се занимаваме с крадци . Не можете да им се доверите, милейди. Помнете ми думите: наетите от вас хора ще ограбят и вас така, както крадат от всички останали.

— И въпреки това… вече сме тук, така че можем да продължим — Аленда отвори вратата на каретата и стъпи на улицата. С безпокойство забеляза как неколцина от мотаещите се наблизо я наблюдаваха втренчено.

— Дължите един сребърен тенент — обяви кочияшът. Той бе груб старчок, небръснат с дни. Тесните му очи бяха обградени с толкова много бръчици, че Аленда се зачуди как изобщо управлява каретата.

— О, аз очаквах да ти платя на края на пътуването — обясни Аленда. — Тук само ще спрем за малко.

— Ако искате да чакам, ш’ви струва допълнѐ. И си искам парите дет’ ми дължите веднага, ако решите да не се връщате.

— Не говори нелепици. Мога да те уверя, че ще се върнем.

Изражението му бе изменчиво колкото гранит. Той се изплю в краката на Аленда.

— О! — Аленда извади монета от чантата си и я подаде на коларя. — Ето, вземи среброто, но не тръгвай още. Не съм сигурна точно колко ще се забавим, но, както ти казах, ще се върнем.

Емили слезе от каретата и отдели момент, за да оправи качулката на Аленда и да се убеди, че копчетата на Нейно Благородие са в правилна конфигурация. Изглади гънките от наметалото й и повтори процедурата върху себе си.

— Ще ми се да можех да кажа на глупавия кочияш коя съм — прошепна Аленда. — Сетне бих му казала още някои нещица.

Двете жени бяха облечени в почти еднакви вълнени наметала и с така вдигнати качулки, та само носовете им се виждаха. Аленда се смръщи и бръсна кършещите се ръце на Емили.

— Такава си паникьорка, Еми. Сигурна съм, че жени и преди са влизали тук.

— Жени — да, но за дами се съмнявам.

С прекрачването на тесния дървен вход ги удари остър аромат на дим, алкохол и миризма, която Аленда до този момент бе усещала единствено в тоалетната. Глъчката на двадесет разговора (всеки от които борещ се за надмощие) изпълваше стаята, докато цигулар скрибуцаше жизнерадостна мелодия. Малка тълпа танцуваше пред бара, тропайки силно с токове по изкорубения дървен под в такт с джигата. Чаши тракаха, юмруци тряскаха по масите и хора се смееха и пееха далеч по-шумно от смятаното от Аленда за достойно.

— Какво правим сега? — гласът на Емили се разнесе изпод вълнената качулка.