Майкъл Съливан: Конспирация за Короната

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? — запита с поклон плах прислужник.

— Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изловя сам?

Прислужникът се сви:

— Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър — поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната част на стаята.

— Маркизе! — Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. — Толкова ми е приятно, че си тук — и то толкова бързо.

— Звучиш изненадан — остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. — Пращаш съобщение като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво става.

Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор Арчи . Неговата майка му бе дала това прозвище — една от причините, поради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка. Когато бе млад, всички — от рицари до прислужници — го бяха използвали и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякор под заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна на предпоследния.

— Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.

— Не ми казвай да се успокоявам! — гласът на маркиза гръмна в каменните стени. Той се приближи, лицето му бе на сантиметри от това на по-младия; впи поглед в очите му. — Пишеш, че бъдещето на дъщеря ми Аленда е застрашено и казваш, че имаш доказателство. Трябва да знам — в опасност ли е тя или не?

— Най-вероятно е — отвърна спокойно графът, — но нищо неизбежно във всеки случай. Няма план за отвличане, нито някой се кани да я убива, ако това те притеснява.

— Тогава защо ми пращаш това съобщение? Ако си ме накарал да пришпорвам екипажа на каляската си до изтощение без за това да има причина, ще съжаляваш…

Арчибалд прекъсна заплахата с вдигане на ръка.

— Уверявам те, Виктор, не е без причина. Както и да е, преди да продължим дискусията си, нека се оттеглим сред уюта на моя кабинет, където мога да предоставя на вниманието ти преждеспоменатото доказателство.

Виктор го изгледа заплашително, но кимна.

Двамата прекосиха фоайето, минаха през широката приемна и влязоха през врата, която водеше към покоите на двореца. Докато обхождаха различни зали и стълбища, заобикалящата ги атмосфера се променяше драматично. Стените при главния вход бяха декорирани с великолепни гоблени и стенописи, а подовете — покрити с фино изсечен мрамор. Отвъд него отсъстваше каквото и да било великолепие; само голи каменни стени.

По отношение на архитектурните (и всякакви други) стандарти, замъкът Белънтайн бе напълно незначителен. Нивга не бе приютявал велик крал или герой; не можеше и да се похвали със собствена легенда, мълва за обитаващи духове или пък за провела се битка. Вместо това бе образцов пример за посредственост и досада.

След няколко прекарани в кръстосване на коридорите минути, Арчибалд се спря пред страховита чугунена врата. Тя притежаваше внушителни панти, но не се виждаше дръжка или ключалка. От двете страни стоеше по един страж — добре брониран и въоръжен с алебарда. С пристигането на Арчибалд, един от тях потропа три пъти. Малка шпионка се отвори и след момент залата се огласи от острия шум на повдигане на резе. Пантите придружиха отварянето на вратата с оглушителен шум.

Ръцете на Виктор се стрелнаха в защита на ушите.

— В името на Мар! Накарай някой от прислугата да се погрижи за това!

— Никога — отвърна Арчибалд. — Това е входът към Сивата кула, мой работен кабинет. Туй е моето убежище и искам да чувам отварянето на вратата където и в замъка да се намирам; както и става.

Зад вратата Брус поздрави двойката с дълбок и величествен поклон. Носейки фенер пред себе си, ги придружи в изкачването на широко вито стълбище. По средата на пътя крачките на Виктор се забавиха и той започна да диша тежко.

Арчибалд спря любезно.

— Трябва да поднеса извинения за дългото изкачване. Наистина вече не ми прави впечатление. Трябва да съм пребродил тези стъпала вече поне стотина пъти. Когато баща ми бе още жив, това беше единственото място, където можех да се усамотя. Никой не си правеше труда да се изкачи до върха. Макар и да не разкрива величествената гледка на Короносната кула в Ерванон, това е най-високата такава в замъка ми.

— Никой ли не се изкачва заради гледката? — замисли се Виктор.