Майкъл Съливан - Авемпарта

Ройс въздъхна.

— Споменах ли, че мразя джуджета?

— Но, Ваша милост… — запротестира дякон Томас, докато стоеше в голямата раирана шатра пред епископ Салдур и Луис Гай. Шишкавият свещеник не изглеждаше особено представително в омацаното си с кал и пепел расо, сажделиво лице и почернели пръсти.

— Погледни се, Томас — каза епископ Салдур. — Толкова си изморен, че сякаш ще се строполиш всеки миг. Прекарал си два тежки дни, а преди това си бил под ужасно напрежение месеци наред. Напълно разбираемо е да ти се привиждат разни неща в тъмното. Никой не те вини. И не смятаме, че лъжеш. Знаем за убеждението ти, че онова селско момиче е унищожило гиларабрина, но ми се струва, че ще е добре да подремнеш и след като си отпочинеш, ще откриеш, че грешиш за много неща.

— Не ми трябва дрямка! — извика Томас.

— По-спокойно, дяконе — изръмжа Салдур, изправяйки се рязко на крака. — Не забравяй в чие присъствие се намираш.

Дяконът се сви и Салдур въздъхна. Лицето му омекна до дядовото изражение и той потупа мъжа по рамото.

— Иди си почини в някоя шатра.

Томас се поколеба, завъртя се и остави Салдур и Луис Гай сами.

Епископът се стовари на тапицираното столче до купа с горски плодове, събрани от някой усърден слуга. Хвърли две в устата си и задъвка. Бяха горчиви и това изкриви лицето му в гримаса. Въпреки ранния час, Салдур жадуваше за чаша бренди, но запасите на замъка бяха унищожени. Само милостта на Марибор можеше да обясни запазването на лагерното оборудване и провизиите, които мързеливо бяха оставили по колите при първоначалното си пристигане в имението. В хаоса на внезапното заминаване не бе останало време да мислят за провизии.

Бе оцелял по чудо. Не си спомняше как е прекосил двора или как е стигнал портата. Споменът му беше като сън, смътен и неясен. Спомняше си как заповядва на кочияша да удря конете. Глупакът искаше да изчаква архиепископа. Онзи старец едвам ходеше и щом пламъците се разгоряха, слугите му го изоставиха. Бе имал толкова шанс да оцелее, колкото и Ръфъс.

Със смъртта на архиепископ Галиен, отговорността за църковните дела в Далгрен се премести върху плещите на Салдур и Гай. Двамата наследяваха бедствие с митични пропорции. Сами сред нищото, изправени пред съдбоносни решения. От тях щеше да зависи съдбата на бъдещите поколения. Неясно оставаше кой точно е управляващата фигура. Салдур бе епископ, избран водач, докато Гай бе само отговарящ за реда офицер с юрисдикция вероотстъпниците. Но стражът бе говорел лично с патриарха. Салдур харесваше Гай, но колкото и да оценяваше ефективността му, не би се поколебал да го пожертва при нужда. Епископът бе убеден, че ако Гай все още разполагаше с рицарите си, стражът щеше да поеме командването и на Салдур не би оставало нищо друго, освен да се примири. Ала серетите бяха мъртви, а самият Гай — ранен. Със смъртта на Галиен се бе отворила врата и Салдур възнамеряваше първи да мине през нея.

Епископът погледна Гай:

— Как допусна това да се случи?

Стражът, който седеше с превързана през рамо ръка, настръхна:

— Загубих седмина добри хора и едва се измъкнах жив. Не бих нарекъл това допускане.

— И как по-точно група селяни надвиха прословутите серети?

— Не селяни. Двама бяха от рода Пикъринг, а също и Ейдриън Блекуотър беше там.

— За Пикърингови разбирам, но Блекуотър? Той е прост главорез.

— Не, той и партньорът му са нещо повече от това.

— Ройс и Ейдриън са отлични крадци. Доказаха това в Меленгар и сетне в Чадуик. Бедният Арчибалд още изпада в истерия при мисълта за тях.

— Не — каза Гай. — Има и друго. Блекуотър владее тешлорски умения, а приятелят му Ройс Мелбърн е елф.

Салдур премигна.

— Елф? Сигурен ли си?

— Минава за човек, но съм убеден.

— И това е вторият път, когато ги намираме заедно с Есрахаддон — загрижено промърмори Салдур. — Този Ейдриън още ли е тук?

— В болничната палатка е.

— Незабавно постави охрана.

— Наредих да бъде охраняван още от мига, в който го завлякохме там. Трябва да обърнем внимание на момичето. Ако не направим нещо, тя може да ни посрами — каза Гай и леко измъкна меча от ножницата. — Скърби за загубата на баща си. Не би било изненадващо, ако се хвърли от водопада в пристъп на отчаяние.

— А Томас? — запита Салдур, докато посягаше за нова порция къпини. — Очевидно е, че той няма да си държи устата. И него ли ще убиеш? Под какъв предлог? Ами всички останали в лагера, които го чуха как цяла сутрин бръщолевеше как тя била наследника? Всички ли ще убием? Ако го сторим, кой ще носи багажа ни обратно до Ерванон? — запита усмихнато.