Майкъл Съливан - Авемпарта

— Ройс — каза тихо чародеят, с което го спря. — Случилото се миналата нощ не бе приятно. Трябва да се подготвиш за това, което ти предстои да откриеш.

— Смяташ, че Ейдриън е мъртъв — безстрастно каза Ройс.

— Бих очаквал. Ако е, поне знай, че смъртта му може да е била саможертвата, спасила света ни от разруха. Макар че това не би те утешило и двамата знаем, че Ейдриън би бил доволен.

Ройс помисли за момент, кимна и изчезна сред дърветата.

— Определено е елф — каза Ариста, поклащайки глава и сядайки срещу Есрахаддон. — Не знам защо не съм го забелязала преди. Виждам, че си си пуснал брада.

— Сега ли забеляза?

— Не, но преди бях малко заета.

— Няма как да се обръсна. Това не беше проблем в Гутария, но сега… добре ли изглеждам?

— Тук-таме има малко сиво.

— Редно си е. На деветстотин съм.

Тя гледаше как той се взира отвъд реката.

— Трябва да упражняваш изкуството си. Справи се добре.

Тя подбели очи.

— Не мога, не и по начина, по който ме учи. Мога да правя повечето от нещата, които Аркадиус демонстрираше, но е малко трудно да се учиш на магия от човек без ръце.

— Свари вода и накара онзи пазач да кихне. Помниш ли?

— Да, аз съм същинска магьосница — саркастично каза тя.

Той въздъхна.

— Ами дъждът? Работила ли си над това заклинание?

— Не; и нямам намерение. Сега съм посланик на Меленгар. Всичко това вече е зад гърба ми. След време дори може да забравя, че съм била съдена за вещерство.

— Разбирам — каза магьосникът, разочарован.

Принцесата потръпна в утрешния хлад и прокара пръсти през косата си, но те се заплетоха. Омачканата й рокля бе обсипана с петна.

— Изглеждам ужасно, нали?

Магьосникът не каза нищо. Изглеждаше потънал в мисли.

— Та — поде тя, — какво ще правиш, когато откриеш наследника?

Есрахаддон я изгледа.

— Тайна ли е?

— Защо просто не ме попиташ каквото наистина те интересува, Ариста?

Тя се опита да изглежда наивна и се усмихна леко:

— Не разбирам.

— Не седиш тук, трепереща в мократа си рокля, само за да си бъбриш с мен. Имаш цел.

— Цел? — въпросът й не прозвуча никак убедително дори и на нея самата. — Не знам за какво говориш.

— Искаш да знаеш дали казаното от църквата за смъртта на баща ти е истина. Мислиш, че съм те използвал като пионка. Чудиш се дали не съм те излъгал да бъдеш неволен съучастник в смъртта на собствения си баща.

Преструването свърши. Тя се взираше, зашеметена от откровеността на магьосника. Не каза нищо, но бавно кимна.

— Подозирах, че може да се захванат с теб, защото имат затруднения с моето намиране.

Тя най-сетне съумя да проговори:

— Ти ли подготви смъртта на баща ми?

Есрахаддон позволи на мълчанието да увисне за миг, сетне отвърна:

— Да, Ариста.

Първоначално принцесата не можа да промълви и дума. Не бе възможно да го е чула правилно. Главата й бавно започна да се поклаща невярващо.

— Как… как можа?

— Нищо, казано от мен или когото и да било друг би разяснило това — поне не в настоящия момент. Може би един ден ще разбереш.

Сълзи се насъбраха в очите й. Тя ги избърса и се вторачи в магьосника.

— Преди да ме осъдиш, както знам, че ще направиш, спомни си едно. Църквата се опитва да те убеди, че съм демон, самият апостол на Уберлин. Най-вероятно си мислиш, че духовниците са прави. Преди да ме прокълнеш завинаги и изтичаш в обятията на патриарха, помисли над следното. Кой одобри влизането ти в университета? Кой убеди баща ти да ти позволи? Как узна за мен? Как откри пътя си в затвор, за чието съществуване знаят само малцина? Защо бе научена да използваш скъпоценен камък за заключване и не е ли интересно, че същото бижу, с което влизаше в стаята си, осигуряваше и достъп до затвора? И как така млада девойка — принцеса или не — бе допусната в затвора Гутария и оставена недокосната не един и не два, а много пъти в продължение на месеци без действията й да бъдат обсъждани или докладвани на баща й?

— Какво искаш да кажеш?

— Ариста — рече чародеят — акулите не ядат морска храна защото им харесва, а защото пилетата не плуват. Всички се оправяме колкото можем с наличните си инструменти, но идва момент, в който трябва да се запитаме откъде са дошли въпросните инструменти.

Тя се взираше в него.

— Знаел си, че ще убият баща ми. Разчитал си на това. Дори си бил наясно, че може да убият мен и Олрик, и въпреки това се преструваше на мой приятел, на мой учител — чертите на лицето й се втвърдиха. — Училището свърши.