Майкъл Съливан - Нифрон се въздига

— Мислех, че е твоя изработка.

— Да, но имах помощ. Сам никога не бих могъл да ги изработя. Йолрик ми показа плетката. Той беше най-великият сред нас. Едва разбрах напътствията му и не бях сигурен дали съм направил заклинанието успешно, ала явно съм се справил.

— И все пак ти си единственият в света, който може да прави магии, не е ли така? Значи няма шанс някой да слуша чрез магия.

— Ами дъждът? Не се очаква да спре? Изглежда не съм единственият.

— Страх те е от Ариста?

— Не, само отбелязвам. Не съм единственият магьосник в света и вече бях твърде лекомислен. В бързината си поех рискове, които може би не трябваше, привличайки прекалено много внимание, неволно помагайки на враговете си. При наличието на толкова малко останало време — месеци — би било глупаво да поемам още рискове. Страхувам се, че личността на наследника може и да е разкрита, ала има вероятност да греша. Вкопчил съм се в тази надежда. Съжалявам, Ейдриън, все още не мога да ти кажа, но и това ще стане, повярвай.

— Нищо лично, обаче не изглеждаш особено достоен за доверие.

Магьосникът се усмихна:

— Може би в крайна сметка си от потеклото на Джериш. Много скоро ще се нуждая от помощта на Ририя за изключително опасна мисия.

— Ририя вече не съществува. Оттеглих се.

Чародеят кимна.

— Въпреки това ще имам нужда и от двама ви. Тъй като касае наследника, предполагам ще направиш изключение.

— Дори нямам представа къде ще бъда.

— Не се притеснявай, когато дойде моментът, ще ви намеря. Но сега имаме малък проблем в лицето на лорд Дърмонт, който трябва да бъде разрешен.

На вратата се почука.

— Конете са готови, сър — рече новият генерал-адютант.

Излизайки, Ейдриън зърна към него да се приближава Гил, понесъл кесията му.

— Добро утро, Гил — рече боецът, вземайки си парите.

— Добро утро, сър — каза онзи, правейки невероятно усилие, за да се усмихне. — Всички са вътре, сър.

— В момента съм малко зает, Гил, но съм сигурен, че по-късно ще се видим.

— Да, сър.

Ейдриън яхна кафяво-белия скопен кон, чиито юзди Бентли държеше. Есрахаддон се покатери на по-дребната черна кобила, обвивайки чукани около рога на седлото. Сетне обви около тях юздите.

— Странно е. Все забравям, че нямаш ръце — отбеляза Ейдриън.

— Аз не — студено отвърна магьосникът.

Тежки облаци се виеха над главите им. Из лагера търчаха момчета, разнасящи заповедта за потегляне. Колички оставяха дълбоки дири из калта. Полуоблечени мъже се щураха. Бяха нарамили мечове, влачеха щитове, мъчеха се да закопчаят шлемове. Ейдриън и Есрахаддон прекосиха роящия се лагер и отидоха на върха, откъдето се откриваше обширна гледка. Разположеният на север град с дървените си постройки и сиви стени приличаше на призрачна сянка. На юг лежеше гората. Между това се простираше огромно поле. Някогашната обработваема земя се бе превърнала в кална супа. Полето бе оформено като речен басейн, в най-ниската му част се бе заформил плитък вир. Той отразяваше светлината на сивото небе като огледало от стомана. От другата страна се намираше мъгливият лагер на имперската армия — едва видим през гъстата дъждовна завеса. Ейдриън напрягаше очи, ала виждаше само неясни сенчести форми. По нищо не личеше какво предстои да се случи. Под тях, на източния склон на хълма, скрита от империалистите, армията се строяваше.

— Какво има? — попита Есрахаддон.

Ейдриън осъзна, че гримасничи.

— Не са особено добри войници — отвърна той, гледай как хората се лутат, оформяйки неравни редици. Стояха равнодушни, с присвити рамене и сведени глави.

Есрахаддон сви рамене.

— Има и някои добри. Наехме известно число наемници, също така имаме и дезертьори от империалистите. Любимият ти Ренкуист беше сержант в имперските сили. Присъедини се към нас, защото чул, че за империалистите благородното потекло няма значение. Имаме неколцина като него, но повечето са фермери, търговци или мъже, изгубили близки или дом.

Ейдриън погледна към другия лагер.

— Лорд Дърмонт разполага с обучени пехотинци, арбалетчици и рицари — хора, посветили се на военното изкуство, трениращи от малки.

— Аз не бих се притеснявал за това.

— Естествено, че ти не би. Аз съм този, който трябва да поведе сбирщината. Аз съм този, който трябва да се изправи срещу копията и стрелите.

— Ще дойда с теб. Затова не трябва да се тревожиш.

Бентли и още трима младежи, понесли цветни флагове, се появиха зад тях.

— Капитаните са готови, сър.