Р. Салваторе - Наследството на мрака - цялата тетралогия

— Най-сетне — долетя гласът на Джарлаксъл. — Заповядай, кал’аббил Дайнин! Толкова дълго те чаках.

Дайнин поспря за миг, опитвайки се да разгадае думите на непредсказуемия главатар на Бреган Д’аерте. Джарлаксъл го бе нарекъл кал’аббил, „мой най-верни приятелю“ — името, с което се обръщаше към него още от деня на нападението, сложило завинаги край на рода До’Урден (нападение, в което Джарлаксъл бе изиграл решаваща роля) — и в гласа му нямаше и сянка от сарказъм. Като че ли всичко бе съвсем наред. Ала защо тогава, зачуди се Дайнин, го бе повикал и бе прекъснал важната му разузнавателна мисия в дома на рода Вандрее, седемнадесети дом в йерархията на Мензоберанзан? Беше му отнело почти година, за да спечели доверието на стражите в дома на Вандрее — положение, на което необяснимото му изчезване без съмнение щеше да навреди сериозно.

Имаше само един начин да разбере какво става, реши разбойникът и като си пое дъх, пристъпи към непрозирната бариера на вратата. Стори му се, че се гмурва във висока водна стена, макар да остана напълно сух. С няколко големи крачки прекоси подобната на развълнувана река граница между две от Равнините на съществуванието, проправи си път пред привидно съвсем тънката магическа врата и влезе в стаичката на Джарлаксъл.

Вътре грееше мека червена светлина и чувствителните елфически очи на Дайнин най-сетне можеха да напуснат инфрачервената част на спектъра. Той замижа за миг, докато успее да настрои погледа си, после отново примигна, както всеки път, когато погледнеше Джарлаксъл.

Зад каменното писалище имаше причудлив мек стол, поддържан от един-единствен крак, който бе доста подвижен и му даваше възможност да променя положението си. Настанен удобно, както винаги, главатарят на Бреган Д’аерте се бе излегнал назад, сключил ръце зад гладко обръснатата си глава (нещо твърде необичайно за един елф на мрака!).

Сякаш за да се позабавлява, Джарлаксъл вдигна единия си крак и когато високият черен ботуш срещна каменната повърхност, из стаята отекна силен тътен. После качи и другия си крак върху писалището, ала, макар ударът между ботуша и камъка да бе също толкова силен, този път не се чу и най-леко шумолене.

Днес главатарят на Бреган Д’аерте бе сложил рубиненочервената превръзка над дясното си око, мислено отбеляза Дайнин.

Пред каменното писалище, треперещо от глава до пети, стоеше малко, човекоподобно създание. Дори с малките бели рогца, които стърчаха от извитото му челце, съществото не стигаше и до кръста на високия около метър и седемдесет Дайнин.

— Един от домашните коболди на Облодра — нехайно обясни Джарлаксъл. — Очевидно жалката твар е успяла да се промъкне тук, но сега не може да намери пътя обратно.

„Напълно възможно“, помисли си Дайнин. Родът Облодра, третият дом в йерархията на Мензоберанзан, живееше в един доста тесен двор в края на Хищния процеп и, както се говореше, притежаваше хиляди коболди, които членовете на рода използваха за жестоките си забавления, а и като храна в случай на война.

— Искаш ли да си идеш? — обърна се Джарлаксъл към коболда, използвайки простия, гърлен език на неговата раса.

Наивното създание кимна нетърпеливо.

Джарлаксъл посочи непрозирната врата и дребното същество с всички сили хукна към нея. То обаче нямаше достатъчно сила, за да премине през магическата бариера и полетя назад, като замалко не падна в краката на Дайнин. Преди още да се опита да стане, коболдът впери поглед в главатаря на наемниците и от устните му се разнесе глупав, оскърбителен смях.

Движенията на Джарлаксъл бяха толкова бързи, че Дайнин дори не успя да ги преброи и макар инстинктивно да потръпна, не помръдна от мястото си — прекрасно знаеше, че Джарлаксъл никога не пропуска целта си.

Сведе поглед към мъртвото телце на коболда и ги видя — петте ками стърчаха от люспестите гърди на малкото същество, забити под формата — съвършената форма — на звезда.

Джарлаксъл само сви рамене в отговор на объркания поглед на Дайнин:

— Не можех да го оставя да се върне при Облодра — обясни той. — Не и след като разбра, че живеем толкова близо до господарите му.

Двамата се разсмяха и Дайнин се накани да прибере камите, но Джарлаксъл му напомни, че няма нужда.

— Сами ще се върнат — каза той и като дръпна ръкава си, оголи магическата ножница, която обгръщаше китката му.

— Сядай, сядай — покани той приятеля си и посочи някакъв невзрачен стол до каменното писалище. — Доста неща трябва да обсъдим.