Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Върна се обратно миг по-късно, следван по петите от един людоед:

— Но не натам!

Уолфгар простена при вида на най-новия враг… който на всичко отгоре не беше и сам.

Ала единият от двамата новодошли изобщо не беше людоед.

Бруенор Бойния чук скочи върху един от камъните, точно когато Морик минаваше покрай него и като стисна брадвата си с две ръце, вдигна оръжието зад гърба си и се прицели. Напълно погълнат от преследването на жертвата си, людоедът дори не видя джуджето край пътеката.

Прас!

Страховит грохот, като от трошаща се скала, отекна надалеч и всички наоколо спряха за миг и погледнаха към джуджето с пламнали очи и яркочервена брада. Секирата му бе потънала дълбоко в черепа на людоеда, който се държеше на крака единствено благодарение на усилията на якото джудже да освободи оръжието си.

— Не е ли туй просто музика за ушите, а, момче? — провикна се Бруенор.

Уолфгар поклати глава и отново се обърна към своя противник, към когото междувременно се бяха присъединили и двамата пирати.

— Да се беше позабавил още малко!

— Стига си мрънкал! — долетя гласът на Бруенор. — Момичето рече, че видяло чука ти, глупако такъв! Повикай го, момче!

Чудовището пред Уолфгар направи няколко крачки назад, за да се засили за следващата атака, вдигна сопата си и с гръмовен рев се втурна към варварина.

Уолфгар запрати алебардата към него, ала той протегна ръка и я спря с лекота. От силния сблъсък с тежката лапа на звяра и масивния му гръден кош, повреденото оръжие стана на парчета.

— Прекрасно, няма що! — простена Морик, който тъкмо се приближаваше, за да се заеме отново с двамата пирати.

Ала Уолфгар не чуваше нито него, нито заплахите на разяреното чудовище. Вместо това извиси глас, доверявайки се напълно на Бруенор.

— Какво ще правиш сега, дребосъко? — ухили се подигравателно людоедът, ала усмивката му бързо се стопи, когато в десницата на варварина се появи превъзходно изработен боен чук.

— Улови това! — рече Уолфгар и запрати великолепното оръжие срещу него.

Людоедът опита тактиката си отпреди малко, поиска да го спре с ръка и с гърди, да поеме удара с грамадното си туловище и да запрати оръжието настрани.

Ала това не бе някаква потрошена алебарда.

Людоедът така и не разбра как се озова седнал до каменната стена, борейки се за глътка въздух.

Уолфгар вдигна ръка и отново повика магическия чук.

И той веднага се отзова на неговия призив, войн и оръжие — едно цяло, също както някога.

В този миг към него се стрелна закривена сабя и Морик нададе предупредителен вик.

Щитозъб се спусна надолу и я отби, а после с такава лекота, сякаш бе продължение на ръката му, Уолфгар го завъртя и замахна с все сила.

Пиратът отхвръкна далеч назад.

Другарят му се обърна и хукна да бяга, ала Морик го настигна и го повали с двете си ками.

От тунела се показа още един людоед и се насочи към Морик, но в този момент нещо изсвистя между Уолфгар и Разбойника и чудовището бе запратено назад.

Приятелите се обърнаха и видяха Кати-Бри с лък в ръка.

— Гуен се погрижи за онези горе — съобщи младата жена.

— Къркорещия корем също е там нейде и вероятно има нужда от помощта ни — рече Бруенор и им даде знак да го последват.

Те всички се втурнаха нагоре по пътеката, докато не достигнаха друга равна и сравнително широка площадка. Тук, в склона на могилата, бе поставена тежка врата.

— Не тази — опита се да обясни Морик. — Огромни людоеди…

Изречението му увисна във въздуха, когато Бруенор и Уолфгар се нахвърлиха върху вратата и бързо я направиха на трески — единият със секирата, другият с чука си.

Двамата приятели нахлуха в стаята.

Където ги очакваха Чогуруга и нейните слуги.

Оръжията, слели се от бързото движение в неясно петно, се удряха едно в друго със силен звън, който не спираше нито за миг. Подпомаган от магията за скорост, Ле’лоринел успяваше да се движи също така мълниеносно, както и Дризт, ала за разлика от мрачния елф, той не бе свикнал да се бие с такава бързина.

Ятаганът на Дризт се стрелна първо надясно, после наляво, а накрая право напред и Ле’лоринел получи силен удар в гърдите, удар, който би го убил, ако я нямаше защитата на каменната кожа.

— Колко още ще издържи? — попита Дризт, който започваше да си възвръща обичайната увереност, сега, когато все по-често успяваше да пробие защитата на противника си. — Няма нужда да го правим.

Ала Ле’лоринел с нищо не показваше, че има намерение да се откаже.