Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Снежни човеци — погнусено рече джуджето. — Стигат до следите от каруцата и след това се връщат. Знаят, че оттук все още минават хора или аз съм брадат гном!

— Освен това дирите им са по-пресни — отбеляза Кати-Бри, тъй като в оставените от зверовете вдлъбнатини все още имаше вода.

Покачен върху раменете на Уолфгар, полуръстът нервно се огледа, сякаш всеки момент очакваше поне стотина снежни човека да се нахвърлят отгоре им.

Дризт, който също се бе привел над отпечатъците, поклати глава.

— Съвсем скорошни са — настоя Кати-Бри.

— Да — съгласи се елфът. — За времето сте прави, но не и за съществото, което ги е оставило.

— Хич и не се опитвай да ме убеждаваш, че е бил кон! — изсумтя Бруенор. — Освен ако не си е изгубил два крака. Снежен човек, че и доста големичък ще да е бил!

— Прекалено голям — обясни елфът. — Не е бил йети, а великан.

— Великан? — съмнението в гласа на джуджето беше очевидно. — Та ние сме на повече от десет мили от планината! Какво ще дири някакъв си великан чак тук?

— Какво наистина? — Мрачният тон на Дризт бе по-красноречив от всяко обяснение.

Великаните, обитаващи Гръбнака на света, рядко слизаха от планината, а стореха ли го, намеренията им винаги бяха злосторнически. Не беше изключено следите да принадлежат на някой самец, отделил се от събратята си — това бе най-добрата възможност. Ала също така можеше да се окаже и съгледвач, част от далеч по-многоброен и опасен отряд.

Бруенор изруга и заби покритата си с многобройни резки секира в размекнатата пръст:

— Ако мислиш да се връщаме обратно в проклетите му градове, по-добре се откажи още сега! Колкото по-скоро оставим таз’ кал зад нас, толкоз по-добре. А и градовете са се справяли някак и без нас през всичките тез’ години, та не виждам защо трябва да се връщаме!

— Но ако наистина са били великани… — започна Кати-Бри, ала Дризт я прекъсна:

— Нямам никакво намерение да се връщаме — рече той. — Още не. Не и докато не се уверим, че следите вещаят опасност, по-голяма от безчинствата, които един, а дори и няколко великана могат да причинят. Не, пътят ни все така води на изток и то още по-бързо отпреди, защото се надявам да настигнем каруцата преди падането на нощта или малко след това. Боя се, че ако великанът е част от излязъл на лов отряд и знае, че оттук наскоро е минала товарна кола, търговците може би ще се нуждаят от помощта ни.

И така, приятелите продължиха пътя си, ускорявайки крачка. Следваха ясните дири и само след два часа видяха търговците да се борят с едно от колелата на талигата, което се бе разхлабило и заплашваше съвсем да се измъкне. Двама от петимата мъже (очевидно стражите) се мъчеха да повдигнат каруцата, докато трети (в когото Риджис разпозна търговеца на резбовани предмети Камлейн) се опитваше упорито, макар и безрезултатно, да намести изкривеното колело. И двамата пазачи бяха затънали до глезените в кал и въпреки че полагаха неимоверни усилия, така и не успяваха да вдигнат колата достатъчно високо, за да може търговецът да върне колелото на мястото му.

Как само грейнаха хората край каруцата, когато забелязаха кой се приближава. Дризт и неговите другари, както и техните подвизи, бяха познати надлъж и нашир в Долината на мразовития вятър.

— Добра среща, почитаеми елфе! — провикна се Камлейн. — Дали ще ни заемеш силата на младия си приятел? Добре ще ти се отплатя, обещавам. Трябва да съм в Лускан след две седмици, но ако късметът ни се задържи както досега, боя се, че зимата ще ни застигне в Долината.

Бруенор подаде брадвата си на Кати-Бри и кимна на Уолфгар:

— Хайде, момче! Май дойде време да си поиграем — ще трябва да се престориш на лост, а пък аз — на наковалня.

Свивайки равнодушно рамене, варваринът помогна на Риджис да слезе от сухото си местенце, при което полуръстът замрънка недоволно и в опит да предпази новичките си ботуши от калта, се втурна към най-гъстата туфа, която успя да открие.

— Как мислиш, ще можеш ли да я вдигнеш? — попита Бруенор, когато младият мъж се приближи до каруцата.

Без да каже нищо, без дори да пусне тежкия си боен чук, Уолфгар улови края на талигата и се напъна. Размекнатата земя просъска в знак на протест и сякаш още по-силно затегна лепкавата си прегръдка. Най-сетне обаче не устоя и колелото се измъкна от здравата й хватка.

След един дълъг миг на слисване, двамината пазачи побързаха да се присъединят към варварина и когато с тяхна помощ колата бе вдигната още по-нависоко, Бруенор застана на четири крака и се мушна отдолу, подпъхвайки превития си гръб под оста, току до разхлабеното колело.