Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— За да се заблуди из Калимпорт, сигурно е пристигнал на пристанището — предположи Ханд — и не е могъл да се оправи из лабиринта от улици и миризми. В крайна сметка, голяма част от града изглежда доста еднакво. За един чужденец не е никак трудно да се изгуби.

— Не вярвам в съвпаденията — заяви Шарлота и върна монетата на Ханд. — Дай я на някой от магьосниците… Гуинта би трябвало да свърши работа. Да се надяваме, че по парите все още има достатъчно следи от предишния им собственик, за да може той да го открие.

— Не е ли прекалено много работа заради човек, който се е уплашил от някой като Тадио? — отвърна Ханд.

— Не вярвам в съвпаденията — повтори Шарлота. — Освен това не вярвам, че който и да било може да се стресне от Тадио, освен ако не знае, че хлапакът работи за Басадони паша. И никак не ми се нрави, че някой, така добре осведомен за начина ни на действие, се навърта из територията ни без наше знание. Дали не е търсил нещо? Някоя слабост, може би?

— Въобразяваш си твърде много — рече Гордиън.

— Само когато съществува опасност — отсече Шарлота. — Аз смятам всекиго за враг, докато не ми докаже, че греша и съм установила, че познавам ли противниците си, мога да се справя с всяка изненада, която решат да ми поднесат.

Иронията в думите й, насочени към Кадран Гордиън, бе повече от очевидна, ала дори опасният воин бе принуден да се съгласи с прозорливостта и предпазливостта й. Не всеки ден търговци с пари от Града на сребърната луна в джобовете се губеха из окаяните бедняшки квартали на Калимпорт.

Познаваше тази постройка по-добре от всяка друга в града. Зад невзрачните кафяви стени, зад фасадата на обикновен склад, се криеха зали, украсени с пищни гоблени и великолепни оръжия. Зад винаги залостената странична врата, край която сега се бе свил стар просяк в опит да намери поне някакъв подслон, имаше прекрасни танцьорки, изтъкани сякаш само от ефирни воали и пленителни ухания, топли вани с ароматна вода и изтънчени лакомства, дошли от най-далечните кътчета на Царствата.

Това бе домът на Пук паша. След неговата смърт най-заклетият враг на Ентрери бе оставил управлението в ръцете на полуръста Риджис, който обаче не се бе задържал на върха кой знае колко… Всъщност, докато Ентрери не реши, че дребният глупак се е разпореждал достатъчно дълго. Когато палачът напусна Калимпорт заедно с него, в дома на Пук паша цареше хаос, а няколко групички се бореха за власт. Ентрери подозираше, че накрая е надделял Куентин Боду, изключително изкусен в кражбите с взлом, с повече от двайсет години опит. Онова, което не знаеше, като имаше предвид объркването и гнева, които царяха сред редиците на гилдията, бе дали тази битка изобщо си е заслужавала да бъде спечелена. Може би някоя друга гилдия бе заграбила територията на Пук паша и сега кафявата сграда бе еднакво безлична както отвън, така и отвътре.

Ентрери се засмя при тази мисъл, ала веселието му продължи само миг, изместено почти веднага от прежното безразличие. Може би след време щеше да се промъкне вътре, за да задоволи слабото си любопитство. А може би нямаше.

Позастоя се край вратата, при което мина достатъчно близо до уж еднокракия просяк, за да различи хитроумното приспособление, с което другият му крак бе извит назад и привързан към задната страна на бедрото му. Мъжът очевидно бе страж, а по-голямата част от медните монети в разтворената му торба, бяха поставени там от него самия, за да направят дегизировката му по-достоверна.

Не че това имаше някакво значение, помисли си палачът. Преструвайки се на невеж чужденец, той се приближи до мнимия просяк и пусна една сребърна монета пред него. Не пропусна да забележи как очите на далеч не толкова стария мъж за миг се отвориха широко, когато зърнаха дръжката на изумрудената кама — оръжие, прочуто в цял Калимпорт — да се подава изпод плаща му, докато Ентрери бъркаше в кесията си.

Дали не бе сглупил, като бе показал оръжието си по този начин, запита се убиецът, докато се отдалечаваше. На идване не бе имал намерение да се разкрива пред никого, ала в същото време не бе имал намерение и да се спотайва. Както и любопитството му за съдбата на някогашния дом на Пук паша, така и този въпрос и породеното от него притеснение не се задържаха задълго в блуждаещите му мисли. Може би беше сгрешил. Може би беше показал оръжието си в отчаян опит да предизвика нещо вълнуващо. А и кой знае, стражът може да беше разпознал камата на Артемис Ентрери, а може и да й бе обърнал внимание, само защото тя наистина бе великолепно оръжие.