Робин Хоб - Съдбовният кораб

— Ще се врежеш в сушата! — тревожно извика Брашън. Симой не беше поставил заповедта под съмнение. Корабът внезапно се извъртя към извисяващите се дървета.

— Дъното е тинесто — спокойно отвърна Парагон. — Ще ме избутате достатъчно лесно, когато ви се наложи.

Алтея сграбчи парапета, но вместо да се вреже в сушата, Парагон беше намерил дълбок, макар тесен канал с почти спокойна вода. Може би в дъждовния сезон това беше една от многото рекички, които подхранваха Дъждовната река. Сега беше сведена до пръст спокойна вода, лъкатушеща назад между дърветата. Оставиха основния канал на Дъждовната река зад себе си. Въпреки всичко, не стигнаха далеч, преди такелажа на Парагон да започне да се оплита в протягащите се клони.

— Объркваш такелажа си — предупреди го Брашън, но корабът нарочно навлезе по-навътре сред заплитащата бъркотия. Алтея размени тревожна гримаса с него. Той поклати глава към нея и запази мълчание. Парагон беше независима душа. Имаше право да командва накъде ще иде собственото му тяло. Новото предизвикателство в управлението на този кораб беше да зачита волята му и да вярва в преценката му. Дори това да означаваше да му позволи да заседне в някоя лагуна на джунглата.

Няколко моряци нададоха колебливи викове, но Симой стоеше непоклатимо зад руля. Върху тях се сипеха листа и силно разклонени клони. Стреснати птици нададоха писъци и избягаха. Корабът забави, а после спря.

— Тук сме — възторжено обяви Парагон.

— Несъмнено — кисело се съгласи Брашън, загледан нагоре към заплетената бъркотия.

— Съкровището на Игрот — ахна Янтар.

И двамата се извърнаха да я погледнат. Взорът ѝ следваше насочения пръст на Парагон. Алтея не виждаше нищо, освен тъмна купчина сред някакви древни дървета високо над главите им. Фигурата се обърна, за да ги погледне с триумфиращо изражение.

— Тя предположи първа и предположи правилно — заяви той сякаш играеха игра.

Повечето от намалелия им екипаж бяха на палубата, взрени нагоре, накъдето сочеше Парагон. Скандалната звезда на Игрот беше всечена дълбоко в кората на близкото дърво. Времето беше разширило знака.

— Най-големият улов на Игрот — заспомня си Парагон, — беше, когато превзе пратка със съкровища, предназначена за сатрапа на цяла Джамаилия. Това беше в дните, когато сатрапството веднъж в годината изпращаше данъчен кораб, който да събере дължимото му от отдалечените му селища. Бингтаун беше дал стока от Дъждовните земи, богат улов. Но на път за Джамаилия цялата баржа изчезна. Никой не я видя повече.

— Беше преди моето време, но съм чувал за това — каза Брашън. — Хората казваха, че е най-богатият товар, напускал някога Трехог. Били открити някакви зали със съкровища. Всичко беше изгубено.

— Скрито — поправи го Парагон. Той погледна отново към високите дървета. Алтея се загледа към тъмната маса, украсена с увивни и пълзящи растения, покатерили се нависоко. Обхващаше живите клони на няколко дървета.

Гласът на Парагон беше тържествуващ.

— Никога ли не сте се чудили защо Игрот искаше жив кораб? За да разполага с място, където да трупа находките си, място, което никой обикновен пират да не може да достигне. Дори някой член на екипажа да издрънкаше местоположението им, на крадците щеше да им е необходим жив кораб, за да ги вземат. Той застана тук, а моряците му се покатериха от такелажа ми към дърветата. Там построиха платформа и вдигнаха съкровището до нея. Той мислеше, че ще е завинаги в безопасност.

Брашън издаде нисък звук. В гласа му имаше ярост, докато питаше:

— Преди или след като избра това място те ослепи?

Фигурата не трепна от въпроса.

— След — каза тихо. — Така и не ми се довери. И с причина. Изгубих бройката колко пъти се опитах да го убия. Ослепи ме, за да не мога никога да намеря обратния път без него. — Отново се извърна към слисания екипаж на палубата му и бавно намигна на Янтар. — Никога не си е помислял, че някой може да ме поправи. Както и аз, в онези дни. Въпреки всичко ето ме тук. Единственият оцелял от онзи проклет екипаж. Сега е мое. И следователно ваше. — Последва вцепенена тишина. Никой не продумваше и не помръдваше.

Фигурата повдигна въпросително вежди.

— Никой ли не иска да го вземе за нас? — попита иронично.

Да му хвърлят пръв поглед беше лесната част. Да устроят подиуми и подемници през дърветата, за да пренесат нещата обратно на палубата на Парагон беше времеотнемащата част. Въпреки трудоемката работа, никой не се оплакваше.