Робин Хоб - Съдбовният кораб

Тя отново се опита да подбуди у него отговор.

— Някога е била позлатена. Виждаш ли? Все още можеш да видиш парченца позлата, уловени в детайлите на петльовите глави. И има места, където да бъдат поставени пера за опашките, но те отдавна са изгнили.

— Помня я — каза колебливо. — Но това е всичко. Някой я носеше.

— Кой? — притисна го настойчиво тя. Той ѝ я подаде и отново поклати глава. Тя махна косата от очите си, след което за пореден път постави петльовата корона на главата си. — Някой като мен? — попита обнадеждено.

— О! — Направи пауза, мъчейки се да си я спомни. — Съжалявам — каза, след като най-сетне поклати глава. — Тя не беше Древна. Това е всичко, което мога да си спомня за нея. — Жената, която я носеше, беше била бяла като мляко. Изобщо не приличаше на Янтар.

— Всичко е наред — увери го припряно, но той долови разочарованието ѝ. — Ако не възразяваш, бих искала да я задържа.

— Разбира се. Другите възразиха ли?

— Не съм ги питала — отговори смутено тя. — Не им дадох тази възможност. — Отново свали короната. Очите и пръстите ѝ заскитаха обичливо по резбата.

— Твоя е — потвърди Парагон. — Вземи я със себе си, когато тръгнеш.

— Ах. Значи си се досетил, че си тръгвам.

— Да. Няма дори да останеш с мен до разгара на лятото? Тогава ще се върна тук, за да съм наблизо, когато драконите се излюпят.

Пръстите ѝ проследиха детайлите на резбованите птичи глави.

— Изкушавам се. Може и да го сторя. Но в крайна сметка мисля, че отново трябва да отида на север. Имам приятели там. Не съм ги виждала от много отдавна. — Тя снижи глас: — Гложди ме подозрение. Мисля, че трябва да ида и още малко да се помеся в живота им. — Тя се засмя с фалшива лекота. — Надявам се, че с тях ще ми провърви повече, отколкото тук долу. — Изражението ѝ стана тревожно. Неочаквано се покачи върху парапета и каза меко: — Качи ме горе.

Парагон се пресегна през рамо и ѝ предложи дясната си ръка. Янтар се покатери в нея и той се обърна и се загледа умислено в плетеницата на джунглата. Беше по-лесно да извърне поглед от светлината и да се взре в тъмното. По-спокойно. Внимателно се размърда, докато не скръсти ръце пред гърдите си. Тя седна върху скръстените му ръце с детинско доверие и приятелски се облегна на него. Навсякъде около тях нощните насекоми издаваха пронизителни звуци. Голите ѝ крака висяха надолу.

Винаги тя беше била онази, която смееше да зададе въпросите, останали неизречени от другите. Тази вечер имаше още един.

— Как умряха всички те?

Отлично знаеше какво има предвид. Беше безсмислено да се преструва в обратното. А и вече беше безсмислено да пази тайна. Почувства се почти добре да го сподели с някого.

— Магическо дърво. Кенит запази парче от лицето ми. Едно от задълженията му беше да помага в готвенето. Пусна го във врящата супа. Почти целият екипаж на Игрот умря от него. — Усети я как се присви отвратено.

Опита се да я накара да разбере.

— Той само довършваше започнатото от Игрот. На кораба бяха започнали да умират мъже. Игрот провлачи под кила двама моряци за неподчинение. И двамата се удавиха. Други двама паднаха зад борда по време на буреносна нощна вахта. Имаше някакъв глупав инцидент сред такелажа. Умряха трима. Решихме, че зад всичко стои Игрот. Вероятно искаше да се разправи с всеки, който знаеше къде е скрито съкровището. Включително и Кенит. — Той се принуди да отпусне юмруците си. — Разбираш ли, трябваше да го сторим. За да спасим живота на Кенит.

Янтар преглътна. Въпреки всичко зададе въпроса:

— А онези, които не умряха от супата?

Парагон пое дъх.

— Кенит и така ги хвърли през борда. Повечето бяха твърде отровени, за да окажат кой знае каква съпротива. Мисля, че трима успяха да спуснат лодка и да избягат. Съмнявам се, че са оцелели.

— А Игрот?

Джунглата изглеждаше като тъмно, спокойно място. Сред нея, извън кръга на светлината от фенера, се движеха същества. Змии и нощни птици, малки, пълзящи по дърветата създания — както космести, така и люспести. Множество същества живееха и се движеха из заплетения мрак.

— Кенит го преби до смърт. Под палубата. Виждала си белезите там долу. Отпечатъците на пълзящ мъж. — Той пое дъх. — Беше справедливо, Янтар. Справедливо.

Тя въздъхна.

— Мъст и за двама ви. За времената, когато той е пребивал Кенит до смърт.

Той кимна над нея.

— Стори го два пъти. Веднъж момчето умря на палубата ми. Но не можех да го пусна. Не можех. Той беше всичко, което имах. Друг път, свит под палубата в скривалището си, умираше бавно. Кървеше вътрешно и ставаше все по-студен и по-студен. Плачеше за майка си. — Парагон въздъхна. — Задържах го с мен. Тласнах живот в него и принудих тялото му да се закърпи колкото ми беше по силите. После го върнах обратно в тялото му. Дори тогава се чудех дали от него е останало достатъчно, за да бъде пълноценно същество. Но го направих. Беше егоистично. Не го направих за Кенит. Направих го за себе си. За да не бъда оставен отново сам.