Робин Хоб - Съдбовният кораб

Алтея кимна.

— Не мога да го свържа със себе си. Основно мисля как ще се отрази на други. На семейството ми. Мога да помогна на майка да възстанови дома ни. Няма да е необходимо Кефрия да се тревожи толкова много за семейните финанси.

Брашън се ухили.

— Моите планове засягат предимно Парагон. Нови прозорци. Нов такелаж. Услугите на добър производител на платна. После — нещо за нас. Нека предприемем пътешествие на юг към Островите на подправките. Бавно пътуване, изследователско, без графици и необходимост от печалба. Искам отново да посетим пристанищата, които не сме виждали, откакто баща ти беше капитан на Вивачия. — Той внимателно наблюдаваше лицето ѝ, докато добавяше: — Бихме могли да се срещнем с Уинтроу и Вивачия. Да видим как се справят.

Наблюдаваше я как го обмисля. За Алтея посещението на най-южните търговски острови щеше да означава завръщане в пристанищата от пътешествията ѝ в детството. Може би там можеше да се освободи от част от постоянното съжаление, което хвърляше сянка отгоре ѝ. И може би виждането на Уинтроу и Вивачия можеше да прогони някои призраци. Ако видеше, че корабът ѝ е доволен и в добри ръце, щеше ли това да снеме тежестта от сърцето ѝ? Той отказваше да се бои от подобна среща. Колкото и да го болеше да признае, ако скоро не успееше да разсее меланхолията ѝ, може би щеше да е по-добре да я пусне да си иде. Не че не се усмихваше и смееше. Правеше го. Но усмивката и смехът ѝ винаги избледняваха твърде скоро в тишина, която го изключваше.

— Би ми харесало — призна тя, връщайки го обратно към себе си. — Ако успеем да убедим Парагон. Същевременно можем да търсим змиите на Тинтаглия.

— Чудесно — каза с престорена сърдечност. — Значи така ще направим. — Вдиша дълбоко и вдигна очи. Краткият пролетен ден беше към края си. През преплетените клони по върховете на дърветата можеше да зърне буреносни облаци. Тази нощ зимата можеше да направи кратко завръщане. — Най-добре всички да се върнем на кораба за през нощта — реши той. — Смрачава се бързо и не виждам смисъл да рискувам придвижването на човек или съкровище.

Алтея кимна.

— Така или иначе ще искам да видя как са го поместили. — Тя се обърна към другите: — Последно товарене, мъже. Утрото е достатъчно скоро, та да приключим с това.

Тя излезе на палубата в мрака, носеща фенер. Парагон не се обърна да види кой е. Разпозна леките босоноги стъпки на Янтар. Тя често идваше при него нощем. Бяха провели множество нощни разговори. Също така бяха споделили и много вечери без приказки, доволни да оставят звуците на нощните птици и течащата река да останат необезпокоявани. Обикновено ръцете ѝ върху парапета му излъчваха към него покой. Тази вечер тя окачи фенера на една кука и постави нещо на палубата му, преди да се облегне на перилото.

— Нощта е прекрасна, нали?

— Да. Но няма да е така за дълго, не и за теб. Този фенер ще привлече всяко насекомо, което лети. Точно преди буря са най-нагъсто. Задръж се по-дълго и ще те нахапят навсякъде.

— Трябва ми само за малко. — Тя пое дъх и той долови как я обзема необичайно вълнение. Звучеше почти нервна. — Парагон, по-рано ти предложи да споделиш съкровището си с нас. Намерих нещо сред него, нещо, което отчаяно копнея да притежавам.

Той погледна назад към нея. Беше по нощната си риза — дълго, свободно облекло, което достигаше до голите ѝ крака. Неравномерната ѝ коса падаше свободно до раменете ѝ. Змийските изгаряния все още си личаха, мъртво бяло на фона на златната ѝ кожа. Вероятно времето щеше да заличи тези белези или поне така му харесваше да мисли. Под светлината на фенера очите ѝ блестяха. Откри, че отвръща на усмивката ѝ.

— И какво е това съкровище, което трябва да притежаваш? Злато? Сребро? Старинно бижу на Древните?

— Това. — Тя се наведе към груба конопена торба в краката ѝ, разгърна отвора ѝ и бръкна вътре. Извади резбована дървена диадема. Държеше я почти почтително, докато я въртеше в ръце. После дръзновено се увенча с нея и вдигна поглед към него. — Протегни се сред драконовите си спомени, ако можеш. За мен. Помниш ли това?

Той я гледаше безмълвно и тя отвърна на взора му. Зачака. Короната беше украсена с главите на птици. Не. Петли. Повдигна вежда към нея. Със съжаление Янтар свали короната и му я подаде. Парагон я взе внимателно в ръцете си. Дърво. Резбовано дърво. Поклати глава над него. Злато и сребро, скъпоценности и изкуство. Беше ѝ предложил да избира измежду богатствата на Прокълнатите брегове. И какво избираше дърводелката? Дърво.