Робин Хоб - Съдбовният кораб

— Той наистина беше толкова теб, колкото и себе си.

Парагон почти се изкиска.

— Нямаше подобно разграничение между двама ни.

— И затова трябваше да си го върнеш?

— Не можеше да умре без мен. Не повече, отколкото аз можех да живея истински без него. Трябваше да си го върна. Докато не станех отново цял, бях уязвим. Не можех да се запечатам за останалите. Всяка пролята на палубата ми кръв беше мъчение за мен.

— О.

Дълго време тя изглеждаше удовлетворена да спрат дотам. Облегна се назад върху него. Дишането ѝ стана толкова дълбоко и равномерно, че той реши, че е заспала. На палубата зад него, във фенера се забиваха насекоми. Той чу как Симой прави бавна обиколка на палубата. Спря при фенера.

— Всичко наред ли е? — тихо попита той.

— Всичко е наред — отвърна корабът. Беше започнал да харесва Симой. Мъжът знаеше как да си гледа работата. Стъпките му отново се отдалечиха.

— Чудиш ли се понякога — попита го тихо Янтар, — колко много си променил света? Не само като си запазил Кенит жив. Просто чрез съществуването си.

— Като съществувам като кораб, вместо като дракон?

— Всичко. — Лек мах на ръката ѝ обхвана всичките му животи.

— Живях — каза просто. — И останах жив. Предполагам, че имах право на това колкото всеки друг.

— Абсолютно. — Тя се размърда, а после се излегна на ръцете му, така че да гледа нагоре. Той последва погледа ѝ, но видя единствено тъмнина. Отвъд дърветата, облаците бяха гъсти. — Всеки от нас има право на живота си. Но какво ще стане, ако поради липса на насока, поемем по грешни пътища? Вземи например Уинтроу. Ами ако е предопределен за друг живот? Ако стане крал на Пиратските острови заради нещо, което не съм успяла да сторя или кажа, когато всъщност е трябвало да води живот на просветително съзерцание? Мъж, чиято съдба е била да изпита отшелнически, отдаден на размисъл живот, вместо това става крал. Вглъбените му духовни размишления никога не се случват и остават завинаги несподелени със света.

Парагон поклати глава.

— Тревожиш се твърде много. — Очите му проследиха една нощна пеперуда. Тя пърхаше усърдно наблизо, решена да се удря до смърт във фенера. — Хората живеят толкова кратки животи. Вярвам, че оказват незначително влияние върху света. Значи Уинтроу няма да е жрец. Вероятно това е също толкова важно, колкото ако мъж, предназначен да бъде крал, вместо това стане примирен отшелник.

Той почувства как по тялото ѝ премина тръпка.

— О, корабе — меко го порица тя. — Нима това трябваше да е утешаващо?

Той я потупа внимателно, както баща успокояваше дете.

— Извлечи утеха от това, Янтар. Ти си само едно малко създание с мимолетен живот. Трябва да си шут, за да мислиш, че можеш да промениш курса на целия свят.

Тя остана смълчана, докато не избухна в разтърсващ смях.

— О, Парагон, в това си по-прав, отколкото предполагаш, приятелю.

— Бъди доволна от собствения си живот, приятелко, и го живей щастливо. Остави другите да решат за себе си кой път да следват.

Тя се навъси насреща му.

— Даже и когато виждаш с абсолютна яснота, че този път е грешен за тях? Че ще се наранят?

— Може би хората имат право на болката си — осмели се той и добави неохотно: — Може би дори им е необходима.

— Може би — призна нещастно Янтар, а после каза: — Вдигни ме, ако обичаш. Мисля да ида да си легна и да обмисля това, което ми каза. Преди да ме заварят дъждът и комарите.

Алтея се задушаваше в кошмар. Знанието, че сънува, не ѝ помагаше особено. Не можеше да го избегне. Не можеше да диша, а той беше върху гърба ѝ, притискаше я надолу и я нараняваше, нараняваше я. Искаше да изкрещи, но не успя. Само да успееше да изкрещи и щеше да може да се събуди, но не успя да издаде звук, който да послужи за отдушник. Виковете ѝ бяха пленени в нея.

Сънят се промени.

Внезапно над нея стоеше Парагон. Той беше мъж, висок, тъмнокос и мрачен. Погледна я с очи като тези на Кенит. Тя се присви надалеч от него. Когато заговори, в гласа му звучеше болка:

— Алтея. Стига с това. Никой от нас не може да го търпи повече. Ела при мен — нареди ѝ той. — Безшумно. Веднага.

— Не. — Тя почувства как я дърпа и започна да се съпротивлява. Знаещият поглед в очите му я заплашваше. Никой не биваше да разбира така отявлено какво чувства.

— Да — каза ѝ, докато тя упорстваше. — Знам какво правя. Ела при мен.

Не можеше да диша. Не можеше да помръдне. Той беше твърде едър и силен. Но въпреки това тя се опитваше. Ако се бореше и не се даваше, как можеше вината да е нейна?