Робин Хоб: Съдбовният кораб

— Сънувах сън — каза дезориентирано. — Беше толкова ярък, само за миг, а сега изчезна. Не мога да си спомня нищо от него.

— Такива са сънищата. Идват и си отиват. Не значат нищо. — Боеше се, че говори от опит.

С рев, бурята поднови яростта си. Шибащият дъжд издаваше съскав звук върху водата на откритата река, която ги достигаше дори и тук.

Тя не помръдна. Вдигна поглед към него, като примигваше, за да махне водата от очите си.

— Брашън, аз…

— Подгизвам тук навън — обяви нетърпеливо и внезапно я взе на ръце. Тя облегна глава на рамото му, докато я носеше. Не изпротестира дори когато удари главата ѝ в тесния коридор. Вече в каютата, затвори вратата с ритник и пусна Алтея на крака. Избута косата от лицето си и почувства как надолу по гърба му се стича нова струйка. Тя стоеше и мигаше срещу него. От брадичката и миглите ѝ капеше вода. Мокрият плат на нощната ѝ риза беше прилепнал по всяка извивка на тялото ѝ и го изкушаваше. Изглеждаше толкова объркана, че му се искаше да я вземе в обятията си и да я прегърне. Но тя нямаше да иска това. С усилие, той се извърна от нея. — Почти се съмна. Ще се преоблека в някакви сухи дрехи — каза хрипливо.

Чу мокрото пльосване на ризата ѝ на пода и дребните звуци от ровенето сред сандъка ѝ с дрехи. Нямаше да се обърне. Нямаше да се измъчва. Беше се научил да се владее.

Тъкмо беше намерил чиста риза в шкафа си, когато тя го прегърна изотзад. Кожата ѝ беше все още мокра там, където се допря до него.

— Не мога да намеря никакви чисти дрехи — каза до ухото му. Той стоеше като закован. Дъхът ѝ беше топъл. — Боя се, че ще трябва да взема твоите. — Целувката отстрани по врата му изпрати тръпка надолу по гърба му и опроверга думите ѝ, след като тя взе ризата от ръцете му и я захвърли на пода зад тях.

Той се извъртя бавно в ръцете ѝ, за да се обърне с лице към нея, и се взря надолу към усмивката ѝ. Игривостта ѝ го порази. Почти беше забравил, че можеше да е такава. Смелостта на изразеното ѝ желание накара сърцето му да запрепуска. Гърдите ѝ се отъркаха в неговите. Положи ръка върху бузата ѝ и видя сянка на несигурност да преминава по лицето ѝ. Незабавно отдръпна ръката си.

Тревога изми усмивката ѝ. Ненадейно очите ѝ се напълниха със сълзи.

— О, не — примоли се тя. — Моля те, не се отказвай от мен. — Тя достигна до някакво решение. Хвана ръката му и я постави на лицето си. Думите се откъснаха от нея: — Той ме изнасили, Брашън. Кенит. Опитвах се да го преодолея. През цялото време… просто исках теб — каза на пресекулки. — Само теб. О, Брашън. — Някаква емоция внезапно отне думите ѝ. Тя се притисна към него и зарови лице в гърдите му. — Моля те, кажи ми, че всичко между нас все още може да е наред.

Беше знаел. В някаква степен беше знаел.

— Трябваше да ми кажеш. — Това прозвуча като обвинение. — Трябваше да се досетя — обвини себе си.

Тя поклати глава.

— Можем ли да започнем отначало? — попита го. — И този път да караме бавно?

Чувстваше хиляди неща. Убийствена ярост към Кенит. Гняв към самия себе си, че не я беше защитил. Болка, че не му беше казала по-рано. Как се предполагаше да се справи с всичко това? После разбра какво бе имала предвид. С новото начало. Вдиша дълбоко. С усилие избута всичко настрана.

— Мисля, че така трябва — отвърна мрачно. Примири се, че трябва да бъде търпелив. Изучаваше лицето ѝ. — Би ли искала тази стая само за себе си за известно време? Докато се почувстваш по-различно относно… всичко? Знам, че трябва да караме бавно.

Тя избърса сълзите от очите си. Усмивката, която му отправи, този път беше истинска.

— О, Брашън, не чак толкова бавно — възрази. — Имах предвид, че трябва да започнем отново сега. С това. — Тя вдигна устни към неговите. Той я целуна много нежно. Шокира се, щом усети стрелкащия се връх на езика ѝ. Тя пое накъсано дъх. — Трябва да свалиш тези мокри дрехи — смъмри го Алтея. Хладните ѝ от дъжда пръсти заопипваха около кръста му.

Парагон обърна лице към небето. Дъждът се стичаше по затворените му очи и влизаше в устата му. Хладността на зимата се отдръпна, щом слънцето докосна деня по-уверено. Той отвори очи с примигване и се усмихна. Дъждът внезапно намаля трополенето си и спря, а някъде в далечината въпросително запя птица. Друга ѝ отговори някъде по-наблизо. Животът беше хубав.

Малко по-късно почувства как Янтар поставя ръка върху парапета му. До нея положи гореща чаша с нещо.

— Рано си станала — поздрави я той.

Погледна през рамо и я завари да го изучава внимателно. Усмихваше се.