Робин Хоб: Съдбовният кораб

Парагон се тормозеше, че не може да наблюдава опашкулването на змиите. Голям кораб като него не можеше да премине през плитките води. Алтея беше отишла вместо него. На нея се беше паднала задачата да му каже, че само седемдесет и девет от змиите бяха успели да завършат пашкулите си. Другите бяха умрели, телата им — твърде похабени да призоват специалните секрети, които щяха да им позволят да слепят калта в дълги нишки и да ги наслоят по себе си. Тинтаглия оповестяваше скръбта си с рев при всяка смърт, а после разпределяше похабените тела като храна сред останалите змии. Въпреки крайното си отвращение спрямо това поведение, Алтея също го мислеше за удачно. Самата драцена не изглеждаше много по-добре от змиите. Тя отказваше да задели време за лов, докато опашкулването беше в ход. В рамките на дни, искрящата ѝ кожа беше провиснала, въпреки симпатизиращите ѝ работници, които ѝ носеха птици и дребен дивеч. Подобна щедрост я пазеше жива, но не и енергична.

Опашкулването беше последвано от още работа. Увитите в кал змии трябваше да бъдат пазени от поройните дъждове на Дъждовната зима, докато обвивката не изсъхнеше. Но в крайна сметка Тинтаглия обяви, че е доволна от пашкулите. Сега, огромните калъфи почиваха на тинестия бряг на реката като гигантски семенници, скрити в безпорядък от струпани листа, вейки и клони. Тинтаглия отново сияеше, след като отново бе подела ежедневното си ловуване. Някои нощи се връщаше, за да почива до пашкулите, но все по-често се доверяваше на групата хора, които бдяха над тях от дървените си къщи. Вярна на думата си, сега драцената патрулираше над реката до устието ѝ и прелиташе над крайбрежието на Прокълнатите брегове.

Тинтаглия все още говореше с надежда за завръщането на още змии. Алтея подозираше, че това е истинската причина зад крайбрежната ѝ бдителност. Дори беше намекнала, че вероятно ще изпрати живи кораби далеч на юг, които да търсят изгубили се оцелели. Алтея възприемаше това като мерило на мъката ѝ по загубите им. Беше научила от Силдин, че не всички пашкули ще се излюпят. Винаги имаше някаква смъртност на този етап в драконовото развитие, но тези отмалели същества умираха далеч по-бързо от обичайното. Силдин, изглежда, ги оплакваше колкото Тинтаглия, макар да не можеше напълно да обясни на Алтея откъде знае кои са загинали неизлюпени.

Тя никога не беше познавала племенника си добре. В седмиците, които беше прекарала в Трехог и при разкопките на Касарик, беше видяла как той става все по-чужд. Не забелязваше само физическите промени — на моменти вече не изглеждаше като малко момче. Кадансът на гласа му и подборът на думи, когато говореше на дракона, сякаш идваха от по-зряла и чужда личност.

Единственият път, в който беше приличал на Силдин, който тя помнеше, беше когато се беше върнал мръсен и изморен от прекарания в проучвания ден с Бендир. Бяха украсили блатистата джунгла зад плажа с пашкулите с ярки платнени ивици, завързани за пръчки или клони. Цветовете бяха някакъв вид код, неразбираем за Алтея, предназначен за ориентир на бъдещи разкопки. По време на хранене Силдин и Бендир усърдно ги обсъждаха и правеха планове за усилено копаене през лятото. Тя вече не познаваше племенника си, разсъди Алтея, но беше сигурна в едно. Силдин Вестрит гореше от ентусиазъм за този нов живот, който си беше намерил. Това я радваше. Учудваше я, че Кефрия го беше пуснала. Вероятно по-голямата ѝ сестра най-сетне разбираше, че животът е, за да се живее, а не за да се пази за невидяно бъдеще. Алтея пое дълбок дъх от пролетния въздух, наслаждавайки се едновременно и на него, и на свободата си.

— Къде е Брашън? — попита Янтар.

Алтея изпъшка.

— Измъчва Клеф.

Янтар се усмихна.

— Някой ден Клеф ще благодари на Брашън, че е настоявал да изучи писмото.

— Може би, но тази сутрин това не изглежда много вероятно. Трябваше да ги оставя, защото и двамата ме влудяваха. Клеф прекарва повече време да спори защо не може да научи буквите, отколкото в опити да го направи. Брашън не му отстъпва. Момчето е схватливо относно мореплаването. Би трябвало да може да научи буквите.

— Ще ги научи — потвърди Брашън, щом се присъедини към тях. Отмести косата от лицето си с изцапана с мастило ръка. Приличаше повече на раздразнен учител, отколкото на морски капитан. — Дадох му да препише три страници и го оставих. Предупредих го, че добрата работа ще го освободи по-бързо от нескопосаната.

— Там! — прогърмя гласът на Парагон. Ненадейният му вик запрати малко ято ярки птици от извисяващата се гора към небето. Той вдигна високо голямата си ръка, за да посочи нагоре и обратно към дърветата. — Там. Това е. — Приведе се и разлюля леко целия кораб. — Симой! Силно дясно на борд!