Робин Хоб - Съдбовният кораб

Алтея отърси подобни мрачни мисли от главата си и упорито се вкопчи в оптимизма. Можеше да вярва, че всичко ще мине добре, стига да не се замисляше твърде много. Прекоси главната палуба и скокна на бака.

— Добро утро! — заяви на фигурата. Огледа се наоколо, докато се протягаше. — Всеки ден си мисля, че тази джунгла не може да стане по-зелена, и всяка сутрин се будя и откривам, че съм сгрешила.

Парагон не отвърна. Но отвъд борда заговори Янтар.

— Пролет — съгласи се тя. — Удивителен сезон.

Алтея пристъпи до парапета, за да погледне надолу към нея.

— Ако паднеш в тази река, ще съжаляваш — предупреди я. — Независимо колко бързо те извадим оттам, ще пари. Навсякъде.

— Няма да падна — възрази Янтар. Една от ръцете на Парагон я държеше в шепа пред него. Тя седеше на нея, като поклащаше крака, с инструмент за дялане в ръка.

— Какво правиш? — любопитно попита Алтея. — Мислех, че е завършен.

— Така е. Това е само украса. Спираловидна резба и прочее. Върху дръжката на брадвата и бойните му доспехи.

— Какво изрязваш?

— Нападащи елени — неуверено отвърна Янтар. Неочаквано прибра инструментите си. — Вдигни ме горе, ако обичаш — помоли тя. Без да продума, фигурата я върна на палубата.

Реката беше обширен сив път, който течеше надалеч от тях. Гъстата гора на Дъждовните земи се извисяваше близо до десния борд, а от лявата страна широките води се простираха надалеч, до друга зелена стена от растителен живот. Алтея вдиша дълбоко от хладния въздух, примесен с речна вода и изобилстваща растителност. Незабележими птици звучаха сред дърветата. Някои от увивните растения, които кичеха гигантските дървета, бяха изкарали пищни лилави пъпки. Висока колона от танцуващи насекоми улавяше слънчевата светлина по неизброимите им дребни крилца. Алтея сгримасничи към блещукащата гледка.

— Кълна се, че всяка една от тези гадинки прекара нощта в каютата ни.

— Поне една от тях беше в моята стая — опроверга я Янтар. — Успяваше да жужи до ухото ми през по-голямата част от нощта.

— Ще се радвам отново да видя солена вода — отвърна Алтея. — Ами ти, Парагон?

— Скоро — разсеяно отвърна корабът.

Алтея вдигна вежда към Янтар. Дърводелката сви рамене. През последните два дни около кораба витаеше замисленост. Алтея беше готова да му даде колкото време му е необходимо. Това отложено с десетилетия завръщане у дома трябваше да е странно и мъчително преживяване. Тя не беше нито змия, нито дракон, но ежедневните загуби на змиите, докато ги насочваха на север, я бяха потресли и опечалили. Това, че змиите се хранеха с мъртвите си, независимо колко прагматична беше тази практика за съхраняването на храна и наследени спомени, я ужасяваше.

Кръжащото присъствие на Тинтаглия ги беше предпазило от калсидските кораби. Бяха предизвикани директно само два пъти. Имаше една кратка битка, на която беше сложен край, когато Тинтаглия се беше върнала, за да прогони чуждоземния кораб. Вторият сблъсък беше завършил, когато Помнещата се беше надигнала от дълбините, за да изпръска калсидския съд с отрова. Нейната смърт, помисли Алтея, се беше оказала най-тежка за Парагон. Осакатената змия беше чезнела постепенно, но смело бе продължила с миграцията си. За разлика от много от змиите, тя беше достигнала устието на Дъждовната река. Пътуването нагоре срещу течението се беше оказало отвъд възможностите ѝ. Една сутрин я бяха намерили увита безжизнено около котвената верига на Парагон.

Много бяха погинали в киселинния поток на речната вода. Както бяха пребити и изтощени, малките им наранявания се превърнаха в зеещи рани под връхлитащия наплив на сивата вода. Нито корабът, нито Тинтаглия можеха да улеснят тази последна, дълга отсечка за тях. Сто двадесет и девет змии бяха навлезли в устието заедно с тях. По времето, когато плетеницата достигна речната стълба, която Дъждовниците бяха изградили, числеността им беше намаляла до деветдесет и три. Грубите, свързани помежду си ограждения от дебели дънери спираха и отклоняваха плиткия прилив на реката, с което правеха потока достатъчно дълбок, че змиите да се изтъркалят нагоре.

Инженерните умения на Дъждовниците се бяха обединили със здравите гърбове на Търговци и Татуирани, за да създадат изкуствен канал, който водеше към древните плитчини. Тинтаглия беше надзиравала изкопаването на просребрената тиня. Нещото беше почти толкова кораво, колкото глина. Беше построено още едно ограждение от дънери и работниците се бяха трудили дълги, студени часове, старателно смесвали твърдото вещество с речната вода, докато Тинтаглия не одобри течната кал. Докато изтощените змии се мъчеха да се извлекат върху ниските брегове на реката, работниците пренасяха варели от плискащата се кал и я изливаха върху змиите.