Робин Хоб - Съдбовният кораб

— Ще ми се да не бях губил инструментите и провизиите си. Но те са отдавна изгубени. Ще трябва да начупим тези клони, колкото можем, и да ги оформим в плътна мрежа.

— Толкова съм изморен. — Момчето го съобщи като факт, не като оплакване. Погледна нагоре към Рейн и се вгледа в него. — Не изглеждаш толкова зле, даже и отблизо. Все се чудех как изглеждаш под воала. В тунелите, само с една свещ, не можех да видя лицето ти добре. После снощи, когато очите ти светеха в синьо, първоначално беше плашещо. Но след известно време беше сякаш… е, беше хубаво да ги видя и да знам, че си още тук.

Рейн се засмя с лекота.

— Очите ми светят? Това обикновено не се случва, докато Дъждовният мъж не стане доста по-възрастен. Ние го възприемаме като знак, че е достигнал пълна зрялост.

— О, но на тази светлина изглеждаш почти нормално. Нямаш много от тези трепкащи неща. Само малко люспи около очите и устата. — Силдин го гледаше открито.

Рейн се ухили.

— Не, още нямам от онези трепкащи неща. Но с годините може и те да се появят.

— Малта се притесняваше, че ще си целият в брадавици. Някои от приятелите ѝ я дразнеха с това и тя се ядосваше. Но… — Изведнъж Силдин се усети, че думите му не бяха тактични. — Имам предвид в началото, когато първоначално започна да я ухажваш, това много я тревожеше. Напоследък не е говорила кой знае колко по въпроса — окуражително предложи момчето. Той погледна към Рейн, а после се отдръпна от него по дървесното стебло. Хвана един клон и го задърпа.

— Ще са трудни за чупене.

— Предполагам, че е имала други неща, за които да мисли — измънка Рейн. Думите на момчето раниха сърцето му. Нима външният му вид имаше такова значение за Малта? Щеше ли да я спечели с постъпките си само за да я отблъсне веднъж щом видеше лицето му? Осени го още по-горчива мисъл: може би тя вече беше мъртва и той никога нямаше да получи отговор. Може би той щеше да умре и тя никога нямаше да види лицето му.

— Рейн? — Гласът на Силдин беше колеблив. — Мисля, че е по-добре да се захващаме за работа с тези клони.

Рейн изведнъж осъзна колко дълго бе клечал притихнал. Беше време да избута всякакви безполезни мисли настрана и да се опита да оцелее. Сграбчи едно тънко разклонение в ръцете си и отчупи от него голям клон.

— Не се опитвай да пречупиш цялото разклонение наведнъж. Просто вземай клонките. Ще ги натрупаме там горе. Искаме да ги преплетем, както при сламен покрив…

Ново разтърсване на земята прекъсна думите му. Той се вкопчи безпомощно в дървесния дънер, докато от разкъсания таван се изсипваше дъжд от пръст. Силдин се сви и надигна ръце да предпази главата си. Рейн се размърда по клонестото стъбло, за да го достигне и да го заслони с тялото си. Древната врата на залата изскърца и ненадейно увисна на пантите си. През нея в залата нахлу струя вода и кал.

Краткият звук от стъпки бе единственото ѝ предупреждение. Роника замръзна, клечаща в кухненската градина. Звуците идваха откъм пътя. Тя сграбчи кошницата си с ряпа и побягна към заслона на гроздовата беседка. Мускулите на гърба ѝ се схванаха в протест срещу внезапното движение, но тя ги игнорира. Предпочиташе да предпази живота, вместо гърба си. Безшумно остави кошницата в краката си. Затаила дъх, тя надникна през големите колкото длан листа на лозята. От това прикритие успя да види как млад мъж приближава предния вход на къщата. Наметало с качулка скриваше самоличността му, а потайното му държание издаваше намеренията му.

Той изкачи засипаните с листа стъпала. Поколеба се при вратата, под ботушите му, докато поглеждаше в тъмната къща, изстъргаха счупени стъкла. Бутна голямата врата, която висеше полуотворена. Тя изскърца, докато се отваряше изцяло, и той се вмъкна вътре.

Роника пое дълбоко дъх и помисли. Вероятно беше само крадец, дошъл да види дали има нещо за плячкосване. Скоро щеше да открие, че няма. Това, което калсидците не бяха взели, го бяха отнесли съседите ѝ. Нека подири плячка из опустошената къща, а после да си иде. Нищо от останалото в къщата не заслужаваше да рискува живота си. Ако се изправеше насреща му, можеше да бъде ранена. Опита се да си втълпи, че няма какво да спечели. И все пак, докато се прокрадваше към предната врата на семейния си дом, се усети, че е стиснала тоягата — постоянен неин придружител в последно време.

Краката ѝ стъпваха тихо, докато подбираше стъпките си нагоре по осеяните с отломки стъпала и през стъклата. Надникна покрай вратата, но нахалникът не се виждаше никъде. Пристъпи безшумно в антрето. Застина, ослушвайки се. Чу някъде навътре в къщата да се отваря врата. Злодеят явно знаеше къде отива. Дали тогава не го познаваше? Ако го познаваше, дали идваше с добро? Малко вероятно. Вече не бе толкова сигурна в старите си приятели и връзки. Не можеше да се сети за никого, който би очаквал да я открие у дома.