Робин Хоб - Съдбовният кораб

— Нищо не можем да направим. Трябва да спасим собствените си кожи.

Не беше права. Следващата сутрин доказа това. Попаднаха на телата на жената от чайната и дъщеря ѝ. Други бегълци прескачаха телата и бързаха да подминат. Роника не можа. Тя се спря, за да погледне изкривеното лице на жената. Не знаеше името ѝ, но си спомняше сергията ѝ за чай на пазара. Дъщеря ѝ винаги бе обслужвала Роника с усмивка. Те не бяха Търговци, Стари или Нови, а скромни хора, дошли в процъфтяващия с търговията си град, и бяха станали част от бингтаунското разнообразие. Сега бяха мъртви. Не калсидците, а бингтаунски жители ги бяха убили.

В този момент Роника се обърна и се върна в Бингтаун. Не можеше да обясни на Рейч защо и дори я беше окуражила да продължи към Ингълби без нея. Дори сега не можеше да даде разумно обяснение на решението си. Вероятно беше заради това, че не можеше да я сполети нищо по-лошо от вече случилото ѝ се. Щом се върна, завари дома си опустошен и разграбен. Дори откритието, че някой бе надраскал „ПРЕДАТЕЛИ“ на стената в кабинета на Ефрън, не можа да предизвика по-дълбока покруса. Бингтаун, който познаваше, беше изчезнал и нямаше да се върне. Ако всичко щеше да погине, може би беше най-добре да си иде заедно с него.

И все пак, тя не беше жена, която се предава просто така. В следващите дни двете с Рейч организираха домакинството си в колибата на градинаря. Животът им бе странно нормален по един откъснат от света начин. В града под тях борбите продължаваха. От втория етаж на фамилната къща Роника съвсем бегло можеше да види пристанището и града. Калсидците на два пъти се бяха опитали да го превземат. И на двата бяха отблъснати. Нощните ветрове често донасяха звуците на битка и миризмата на пушек. Като че ли обаче вече нищо не я засягаше.

Малката колиба бе лесна за затопляне и чистене, а скромният ѝ вид я правеше по-малко вероятна мишена за бродещи мародери. Останалото от кухненската градина, пренебрегнатата овощна градина и оцелелите пилета задоволяваха ограничените им нужди. Двете обхождаха плажа за дървени отломки, които горяха със зелен и син пламък в малките си сърцевини. Роника не беше сигурна какво ще прави, когато наближеше зимата. Предполагаше, че ще загине. Но не грациозно или доброволно. Не. Щеше да си иде с бой.

Същата тази упоритост сега я караше да пристъпва внимателно надолу по коридора, докато преследваше нарушителя. Стисна тоягата си в две ръце. Нямаше ясен план какво щеше да прави, ако или когато го срещнеше. Просто искаше да разбере какво мотивираше този самотен опортюнист, който се движеше така потайно сред изоставения ѝ дом.

Имението вече добиваше прашния мирис на занемареност. Най-ценните притежания на рода Вестрит бяха продадени по-рано през лятото, за да финансират спасителна операция за пленения им жив кораб. Останалите съкровища бяха по-скоро със сантиментална стойност: дребните украшения и любопитните предмети, които Ефрън им беше носил като сувенири от пътуванията си по море; стара ваза, принадлежала на майка ѝ; тапет за стената, който двамата с Ефрън бяха избрали, когато бяха младоженци… Роника отклони мисълта си от този списък. Вече не бе останало нищо от това, беше или счупено, или взето от хора, които нямаха представа какво символизират тези вещи. Остави ги. Тя бе запазила миналото в сърцето си и нямаше нужда от физически предмети, които да я обвързват с него.

Вървеше на пръсти покрай изкъртените от пантите си врати. Докато бързаше след закачуления мъж, отдели поглед единствено на атриума, чийто под беше засипан от преобърнати чайници и изгнили растения. Къде отиваше той? Успя да зърне наметалото му, когато влезе в една от стаите.

Стаята на Малта? Спалнята на внучка ѝ?

Роника се приближи. Той си говореше нещо. Осмели се да надникне набързо, след което смело пристъпи в стаята и попита настоятелно:

— Керуин Трел, какво правиш тук?

Младият мъж скочи на крака с буен вик — беше коленичил до леглото на Малта. Единствена червена роза почиваше на възглавницата. Той се кокореше срещу Роника с пребледняло лице, ръката стискаше гърдите му. Устата му се движеше, но не излизаше нито звук. Очите му пробягаха към тоягата в ръцете ѝ и се разшириха още повече.

— О, я седни — възкликна Роника с раздразнение. Хвърли тоягата в долната част на леглото и сама послуша съвета си.

— Какво правиш тук? — попита уморено. Беше сигурна, че знае отговора.

— Вие сте жива — тихо отвърна Керуин. Повдигна ръце и разтърка очите си. Роника знаеше, че се опитва да скрие сълзите. — Защо не… Малта също ли е в безопасност? Всички казаха…