Робин Хоб - Съдбовният кораб

— Мислех, че Рейн познава Стария град по-добре от всеки — грубо каза Кефрия.

— Така беше. Така е. Затова съм се вкопчила в надеждата, че може да е още жив. — Дъждовната Търговка погледна към бингтаунската. — Затова и вярвам, че ако някой може да намери Малта и Силдин, това е Рейн. Ако ги е открил, не би се опитал да се върне по този път, а би се насочил към по-стабилните участъци на града. С всеки дъх се моля някой да дотича, за да ни извести, че са се измъкнали сами.

Бяха достигнали голяма стая, която приличаше на амфитеатър. Работните екипи бяха захвърляли отпадъците от работата си тук. Яни наклони количката и добави товара си от камъни и пръст към безредната купчина в средата на бившата величествена зала. Количката им се присъедини към редицата с останалите. Наблизо бяха скупчени кални лопати и кирки. Изведнъж Кефрия надуши супа, кафе и топъл, сутрешен хляб. Гладът, който бе отричала, се пробуди с шумно ръмжене. Внезапният протест на тялото ѝ я накара да си спомни, че не бе яла нищо цяла нощ.

— Зазорява ли се? — запита ненадейно. Колко време беше минало?

— Боя се, че е много след изгрев — отвърна Яни. — Времето винаги препуска бясно, когато копнея да минава по-бавно.

В далечния край на залата бяха поставени маси и пейки. Там се трудеха най-старите и най-малките, като разливаха супа по съдовете, обгрижваха малки мангали под врящи чайници, събираха и разчистваха чинии и чаши. Обширната зала приглушаваше обезкуражените, промърморени разговори. Дете на около осем забърза с легенче, от което се издигаше пара, а на ръката му бе преметната кърпа.

— Измиване? — предложи им момиченцето.

— Благодаря. — Яни посочи легенчето на Кефрия. Тя изми ръцете и наплиска лицето си. Топлината я накара да осъзнае колко бе измръзнала. Превръзките на счупените ѝ пръсти бяха подгизнали и окаляни. — Тези трябва да ги подменим — отбеляза Яни, докато Кефрия се бършеше в кърпата.

Жената се изми и отново благодари на детето, след което поведе Кефрия към няколко маси, на които лечители практикуваха занаята си. Някои просто лекуваха пришки по ръцете или масажираха гърбове, но имаше и място, където се грижеха за счупени крайници и кървящи рани. Работата по разчистването на срутения коридор беше опасна. Яни настани Кефрия на една маса, за да изчака реда си. По времето, когато Търговката се върна с хляб, супа и кафе за двете им, лечител вече се беше захванал да превързва ръката ѝ. Лечителят приключи бързо, рязко съобщи на Кефрия, че я освобождава от задължения, и продължи към следващия си пациент.

— Хапни нещо — подкани я Яни.

Кефрия взе чашата с кафе. Топлината между дланите ѝ бе странно успокояваща. Отпи дълга глътка. Докато поставяше чашата обратно на масата, погледът ѝ пробяга през залата.

— Всичко е толкова организирано — объркано забеляза тя. — Сякаш сте очаквали това да се случи, планирали сте…

— Така е — тихо каза Яни. — Единственото, което отличава това срутване, е мащабността. Силно земетресение обикновено предизвиква няколко свличания. Понякога някой коридор ще рухне без никаква явна причина. И двамата ми чичовци загинаха при срутване. Почти всяко Дъждовно семейство, което работи по града, губи по един-два члена от всяко поколение на семейството тук долу. Това е една от причините, поради които съпругът ми Стърб бе толкова настоятелен в увещаването на Дъждовния съвет да му помогнат в развитието на други средства за осигуряване на благосъстояние. Някои казват, че се интересува единствено да натрупа собствено богатство. Като по-младия от синовете на внук на Дъждовен Търговец, той няма много права над семейното богатство. Но аз вярвам, че това, което го кара да работи толкова усилено в разработването на фуражирни и урожайни постове, не е собственият интерес, а чист алтруизъм. Той настоява, че Дъждовните земи могат да ни снабдят с всичко необходимо, стига да отворим очите си за богатствата на гората.

Тя стисна устни и поклати глава.

— И все пак това не прави нещата по-лесни, когато каже „Предупредих ви“, щом нещо подобно се случи. Повечето от нас не искат да изоставят заровения град заради благата на гората. Градът — разкопаването и изследването — е всичко, което познаваме. Трусове като този са опасността, която трябва да приемем, също както вашите семейства, които търгуват по море, знаят, че все някога ще изгубят някого в него.

— Неизбежно е — призна Кефрия. Тя взе лъжицата си и започна да се храни. Само няколко хапки по-късно обаче я остави.