Робин Хоб: Съдбовният кораб

— Това е недопустимо! — изведнъж възкликна сатрап Косго. — Мръсен съм, нахапан от насекоми, гладен и жаден. И всичко е по вина на тези нещастни Дъждовни жители. Те се престориха, че ме водят тук, за да ме защитят, но откакто ме плениха, съм бил единствено малтретиран. Наскърбиха достойнството ми, застрашиха здравето ми и дори изложиха на риск живота ми. Без съмнение искат да ме пречупят, но аз няма да се поддам на техния тормоз. Гневът ми ще се излее с пълна сила над тези Дъждовни Търговци, които — сега се сещам — са се настанили тук без официално признаване на общественото им положение! Нямат никакви законни права над съкровищата, които изкопават и продават. Не са по-добри от пиратите, с които гъмжи Вътрешният проход, и трябва да вземем съответните мерки спрямо тях.

Малта задели един дъх, за да изсумти подигравателно.

— Не си в позицията да джафкаш срещу когото и да е. В действителност ти разчиташ на тяхната добра воля много повече, отколкото те на твоята. На тях ще им е изключително лесно да те продадат на онзи, който предложи най-високата цена, независимо дали ще те убие, ще те държи в плен или ще те върне на трона! Що се отнася до правата им над тези земи, те идват директно от ръката на сатрап Есклепий, твоя предшественик. Оригиналната харта на Търговците от Бингтаун посочва изрично само лефрите земя, които всеки от тях може да владее, но не и къде. Дъждовните Търговци са предявили правата си тук, бингтаунските Търговци — в пристанищния Бингтаун. Техните права са древни и почтени, и са документирани според джамаилския закон, за разлика от тези на Новите Търговци, които ти ни пробута.

За кратко думите ѝ бяха посрещнати със стъписано мълчание. После сатрапът се изсмя слабо:

— Колко забавно е да чуя как точно ти ги защитаваш! Каква мила малка селянка си ти. Погледни се: облечена в дрипи, покрита с мръсотия, а лицето ти вероятно е завинаги опорочено от тези бунтовници! И все пак ти ги защитаваш. Защо? Нека позная — защото знаеш, че вече никой пълноценен мъж не би те поискал. Единствената ти надежда е да се омъжиш в семейство, в което роднините ти ще са обезобразени като теб, където ще можеш да се скриеш зад воал и никой няма да се взира в страховитите ти белези. Колко жалко! Ако не бяха действията на тези бунтовници, може би щях да те избера за съветничка. Давад Рестарт се изказа в твоя полза и аз сметнах непохватните ти опити да танцуваш и да водиш разговор за трогателно провинциални. Но сега? Ъгх!

Лодката се клатеше постоянно с всяко надменно махване на ръката му.

— Няма нищо по-отвратително от красива жена, чието лице е било съсипано. По-изисканите семейства в Джамаилия няма да те вземат дори за домашен роб. Такава дисхармония няма място в едно аристократично домакинство.

Малта отказа да го погледне, но можеше да си представи как устните му се изкривяват презрително. Опита да се ядоса на арогантността му, каза си, че е невежо позьорче. Но тя не бе виждала лицето си от нощта, в която за малко не беше убита от преобърналата се карета. Докато се възстановяваше в Трехог, не ѝ позволяваха да използва огледало. Майка ѝ и дори Рейн, изглежда, не отдаваха значение на нараняванията по лицето ѝ. Но разбира се, че щяха да постъпят така, нашепна предателското ѝ сърце. Трябваше да го направят — майка ѝ, защото ѝ беше майка, а Рейн, защото се чувстваше отговорен за инцидента. Колко ли зле изглеждаше белегът? Раната на челото ѝ се беше усещала дълга и нащърбена под допира на пръстите ѝ. Сега се зачуди: дали се набръчкваше; дали придърпваше лицето ѝ на една страна? Тя хвана здраво дървото с двете си ръце, докато отново го забиваше във водата. Нямаше да го пусне; нямаше да му достави удоволствието да я види как прокарва пръсти по белега. Стисна свирепо зъби и продължи да гребе.

След още няколко загребвания малката лодка изведнъж набра скорост. Наклони се леко настрани към водата и се завъртя, след като Малта потопи дъската си във водата и отчаяно се опита да я върне обратно в плитчините. Тя прибра импровизираното гребло и взе резервната дъска от дъното на лодката.

— Ще трябва да направляваш, докато аз греба — задъхано каза тя на сатрапа. — Иначе ще бъдем запратени в средата на реката.

Той погледна талпата, която тя бутна към него.

— Да направлявам? — попита, докато неохотно поемаше дъската.

Малта се опита да запази гласа си спокоен.

— Потопи талпата във водата зад нас, дръж я в единия край и я използвай за съпротивление, за да ни насочиш обратно към плитчините, докато аз греба в тази посока.