Робин Хоб: Съдбовният кораб

— Също така можем напълно да изгубим контрол над лодката и да подминем града.

— Още много ли остава? — жално изхленчи Кеки.

— Виждаш толкова добре, колкото и аз — отвърна Малта. Капка от речната вода падна на коляното ѝ, докато преместваше греблото от другата страна. Първоначално я гъделичкаше, след това я засърбя и накрая започна да я пари. Тя отдели момент да я забърше с подгъва на разкъсаната си роба. Плата остави песъчинки подире си — беше мръсен от дългото ѝ лутане през залите и коридорите на заровения Стар град предишната нощ. Толкова много се бе случило оттогава, че сякаш бяха минали хиляда нощи, а не една. Девойката се опита да си я припомни, но събитията се объркаха в съзнанието ѝ. Беше отишла в тунелите, за да се изправи срещу драцената, да я накара да остави Рейн на мира. Но се бе случило земетресението, а после, когато беше намерила драцената… Тук нишките на спомените ѝ безнадеждно се оплетоха. Опашкуленият дракон бе отворил съзнанието на Малта за всички спомени, съхранени в тази зала на града. Тя бе изпълнена с животите на всички тези, които бяха обитавали това място, удавени в собствените си спомени. От този момент до времето, когато бе извела сатрапа и съветничката му извън затрупания лабиринт, всичко ѝ беше мъгливо и като в сън. Едва сега осъзнаваше, че Дъждовните Търговци бяха скрили сатрапа и Кеки, за да ги защитят.

Или не? Погледът ѝ леко се отклони към Кеки, трепереща на носа на лодката. Защитени гости ли бяха, или заложници? Може би по малко и от двете. Тя установи, че е изцяло на страната на Дъждовните родове. Колкото по-скоро върнеше сатрап Косго и Кеки в ръцете им, толкова по-добре. Те бяха ценни придобивки, които можеха да използват срещу джамаилските благородници, Новите Търговци и калсидците. Когато за първи път бе срещнала сатрапа на бала, Малта за кратко беше останала заслепена от илюзорната му власт. Сега знаеше, че елегантното облекло и аристократичните маниери бяха само лустро върху безполезно, користно момче. Колкото по-скоро се отървеше от него, толкова по-добре.

Тя се съсредоточи върху светлините отпред. След като измъкна сатрапа и съветничката му от погребания Стар град, се бе оказало, че са далеч от мястото, където Малта бе навлязла сред подземните руини. Широко тресавище и мочурливи речни плитчини ги деляха от града. Малта бе изчакала тъмнината и появата на водещите ги градски светлини, преди да поемат с древната си спасителна лодка. Сега изгревът ги заплашваше, а тя все така гребеше към насочващите фенери на Трехог. Девойката горещо се надяваше, че зле замисленото ѝ приключение е към края си.

Трехог се намираше сред клоните на дебелостволите дървета. От най-високите висяха и се поклащаха по-малки стаи, а помещенията на най-видния род се простираха от ствол до ствол. Големи стълбища се виеха по протежение на дънерите, а площадките им предлагаха място на продавачи, менестрели и просяци. Земята под града бе двойно прокълната — мочурлива и нестабилна поради земетръсния регион. Малкото напълно сухи парчета земя бяха предимно дребни островчета около основите на дърветата.

Да направлява малката лодка измежду извисяващите се дървета беше като да лавира около грамадните колони на храм на забравен бог. Лодката отново бе повдигната от нещо и се заклещи, а водата се разплиска срещу нея. Този път като че ли не беше корен.

— В какво се ударихме? — запита Малта, поглеждайки напред.

Кеки дори не се обърна да погледне, а продължи да стои приведена над свитите си колене. Явно я беше страх да пусне краката си на пода на лодката. Малта въздъхна. Започваше да си мисли, че нещо не беше наред с разсъдъка на съветничката. Или преживяното миналия ден беше размътило здравия ѝ разум, или — иронично разсъди Малта — винаги беше била глупава и едно злополучие бе достатъчно да изкара това наяве. Девойката остави греблото си и се придвижи напред, приклекнала ниско в лодката. Разклащането, което това движение породи, предизвика предупредителни викове от страна както на сатрапа, така и на Кеки. Тя ги пренебрегна. Отблизо успя да види, че лодката се бе завряла в гъста плетеница от вейки, клони и други речни отломки, но в мрака бе трудно да определи докъде се простира. Предположи, че някаква прищявка на течението бе довело всички тези отломки тук и ги бе събрало в това плаващо блато. Беше твърде гъсто, за да си проправи път през него с малката лодка.

— Ще трябва да го заобиколим — съобщи тя на другите. Прехапа устни. Това означаваше да се доближат до главното течение на реката. Е, както сатрапът беше казал, всяко течение, на което попаднеха, щеше да ги понесе надолу по реката към Трехог, а не надалеч от него. Дори щеше да направи неблагодарната ѝ задача по-лесна. Тя избута страховете си настрана. Неловко обърна лодката и я насочи надалеч от купа отломки, към основния канал.