Робин Хоб: Съдбовният кораб

Помнещата за пореден път отвори широко хриле и вкуси носещата се сред вълните тайна. Бе върнала двукракия на кораба му, но корабът едновременно я плашеше и привличаше. Сребристосивият корпус на съда подправяше водата пред нея, а тя го следваше, като поглъщаше неуловимата следа от спомени.

Корабът миришеше, не като кораб, а като някой от нейния вид. Тя го следваше вече дванайсет прилива и все още не разбираше как е възможно подобно нещо. Добре знаеше какво бяха корабите — Древните бяха имали кораби, само че не като този. Драконовите спомени ѝ казваха, че нейният вид често бе летял над подобни съдове и игриво ги бе карал да се клатят бясно с един порив на широките криле. Корабите не бяха загадка, но този беше. Как можеше кораб да носи мириса на змия? Още повече че не миришеше на обикновена змия. Миришеше на Помнещ.

Чувството ѝ за дълг отново се обади: беше инстинкт, по-силен от този да се храни или чифтосва. Времето беше настъпило, и то отдавна. Досега вече трябваше да е сред собствения си вид и да ги води по миграционния път, който спомените ѝ познаваха толкова добре. Трябваше да се грижи за тяхното по-немощно припомняне, като използваше силните си токсини, които щяха да разбудят заспалите им спомени. Биологичната повеля бушуваше в кръвта ѝ. Беше време за промяна.

Отново прокле уродливото си, зелено-златно тяло, което се извиваше и мяташе толкова неловко сред водата. Не можеше да разчита и на издръжливостта си. По-лесно бе да плува в образувания от кораба килватер и да позволи на движението му да я влачи през водата.

Реши да направи компромис: докато пътят на сребърния кораб съвпадаше с нейния, щеше да го следва. Щеше да използва инерцията му да ѝ помага да се движи, докато придобие собствена сила и издръжливост. Щеше да размишлява над неговата мистерия и ако можеше, да я реши, но и нямаше да се остави да я разсее от основната ѝ цел. Щом се приближаха до брега, тя щеше да остави кораба и да потърси вида си. Щеше да намери плетеници от змии и да ги насочи нагоре по голямата река към мястото на пашкулите. По това време догодина млади дракони щяха да изпробват крилата си на летните ветрове.

Така си бе обещавала през първите дванайсет прилива, през които следваше кораба. По средата на тринайсетия, звук — едновременно чужд и сърцераздирателно познат — завибрира по кожата ѝ. Беше тръбенето на змия. Тя незабавно се освободи от килватера на кораба и се гмурна надолу, далеч от разсейването на вълните по повърхността. Помнещата изпрати отговор и застана абсолютно неподвижна, в очакване. Отговор не дойде.

Налегна я разочарование. Объркала ли се беше? По време на плена ѝ бе имало периоди, в които в пристъп на силна болка бе отпращала зов отново и отново, тръбейки, докато стените на пещерата не зазвънтяха с нещастието ѝ. Спомнила си тази горчивина, тя притвори за кратко очи. Нямаше да се измъчва. Отвори очи и посрещна самотата си. Решително се върна към преследването на кораба, представляващ единствения блед намек за компания, който познаваше.

Кратката пауза само бе направила изтощението на обремененото ѝ тяло още по-осезаемо за нея. Трябваше да използва цялата си воля, за да продължи да напира напред. Само след миг обаче изтощението я напусна, тъй като покрай нея се стрелна бяла змия. Не изглеждаше да я е забелязал, съсредоточен в преследването на кораба. Необичайната миризма на кораба сигурно го бе объркала. Сърцата ѝ задумкаха бясно.

— Тук съм! — извика тя след него. — Ето ме. Аз съм Помнеща. Най-сетне дойдох при теб!

Белият продължи да плува с гладки вълнообразни движения на дебелото си, бледо тяло, без дори да извърне глава при повика ѝ. Тя стоеше в шок, а след това забърза след него, временно забравила изтощението си. Повлече се след него, задъхваща се от усилието.

Намери го да следва плътно кораба. Бялата змия се плъзна в сянката под него, като мърмореше и хленчеше неразбираемо на дъските на корабния корпус. Гривата отровни израстъци беше полунастръхнала, а лека струя от горчиви токсини петнеше водата около него. Помнещата бавно се изпълваше с ужас, докато гледаше безумните му действия. От дълбините на душата ѝ всеки инстинкт, който имаше, я предупреждаваше за него — такова странно поведение намекваше за болест или лудост.

Но той беше първият от вида ѝ, когото виждаше, от деня, в който се бе излюпила. Привличането на това сродство беше по-силно от всякаква погнуса, поради което тя внимателно се приближи към него.