Робин Хоб: Съдбовният кораб

— Здравей — осмели се плахо. — Някой от Помнещите ли търсиш? Аз съм Помнеща.

В отговор, големите му, червени очи се завъртяха враждебно и той изстреля предупредително към нея:

— Моя! — протръби дрезгаво той. — Моя. Моята храна. — Той допря настръхналата си грива до кораба, изпускайки токсини върху корпуса. — Нахрани ме — изиска той от кораба. — Дай храна.

Тя се отдръпна припряно. Бялата змия продължи притискащата си мисия по корпуса на кораба. Помнещата улови слаб мирис на тревога от кораба. Странно. Цялата ситуация беше особена като сън и също като сън я гъделичкаше с възможните си значения и непълни разбирания. Възможно ли беше корабът да реагира на токсините и виковете на бялата змия? Не, това беше нелепо. Мистериозната миризма на съда объркваше и двамата.

Помнещата разтърси собствената си грива и почувства как расте, набъбнала от силните ѝ отрови. Това ѝ даде усещане за сила. Тя се сравни с бялата змия — той беше по-голям, по-мускулест, със здраво и умело тяло. Но това нямаше значение. Тя можеше да го убие. Въпреки осакатеното си тяло и неопитност, можеше да го парализира и да го запрати да се носи към дъното. В следващия момент, въпреки силните отрови, с които тялото ѝ разполагаше, тя знаеше, че е дори още по-силна. Можеше да го просветли и да му позволи да живее.

— Бяла змийо! — протръби тя. — Чуй ме! Имам спомени, които да споделя с теб, спомени, които да подсилят собственото ти припомняне. Приготви се да ги получиш.

Той не обърна никакво внимание на думите ѝ. Безразличието му не я интересуваше — тя следваше своята съдба. Заради това се бе излюпила. Той щеше да е първият, получил нейния дар, независимо дали го приветстваше, или не. Неловко, затруднявана от закърнялото си тяло, тя се изстреля към него. Той се обърна към предполагаемата ѝ атака с настръхнала грива, но тя пренебрегна жалките му токсини и с непохватен тласък се уви около него. В същия миг тръсна собствената си грива, освобождавайки възможно най-силното упойващо вещество, наситените отрови, които щяха незабавно да потиснат собствените му и да позволят на скритото зад живота му съзнание да се разтвори още веднъж. Той се бореше ожесточено, после внезапно се вцепени като дънер в хватката ѝ. Въртящите се, рубинени очи застинаха, но не се притвориха, а се разшириха в шок. Той направи неуспешен опит да поеме един последен дъх.

Това бе всичко, което можеше да направи, за да го задържи. Обви го по цялата му дължина и продължи да го носи през водата. Корабът започна да се отдалечава от тях, но тя го остави почти без съжаление. Тази единствена змия бе по-важна за нея от всички тайни, които корабът криеше. Тя го държеше, като извиваше врат, за да види лицето му. Наблюдаваше как очите му се въртят, а после отново застиват. Държа го в продължение на хиляди животи, докато миналото на целия му вид не го застигна. Остави го известно време да потъне в историята, след което внимателно го издърпа оттам, като отдели по-слаби токсини, които успокоиха по-дълбокото му съзнание и извикаха на повърхността сред мислите му собствения му кратък живот.

— Помни.

Тя издиша думата нежно, натоварвайки го с отговорностите на всичките му предци.

— Помни и бъди.

Той стоеше неподвижен в навитото ѝ тяло. Тя усети как собственият му живот изведнъж го изпълни отново, когато тръпка премина през цялата дължина на тялото му. Очите му внезапно се раздвижиха и я фокусираха. Той отметна главата си от нейната. Тя чакаше почетните му благодарности.

Погледът, който срещна нейния, бе обвиняващ.

— Защо? — настойчиво попита той изведнъж. — Защо сега, когато е твърде късно за всички ни? Защо не можах да умра непросветен за всичко, което можех да бъда? Защо не ме остави животно?

Думите му толкова я стъписаха, че тя разхлаби хватката си. Той презрително се освободи от прегръдката ѝ и се стрелна през водата далече от нея. Не бе сигурна дали избяга, или я изостави. И двете бяха недопустими. Пробуждането на спомените му трябваше да го изпълни с радост и целеустременост, а не с отчаяние и гняв.

— Почакай! — извика тя подире му, но мрачните дълбини го бяха погълнали. Тя се заизвива непохватно след него, като знаеше, че не би могла да достигне неговата бързина.

— Не може да е твърде късно! Независимо от всичко, трябва да опитаме! — Тя протръби безполезните думи към празното Обилие.

Той я бе изоставил. Отново сама. Тя отказа да го приеме. Недоразвитото ѝ тяло се понесе през водата в преследване, устата ѝ бе широко отворена, за да вкусва чезнещата диря, която бе оставил след себе си. Беше слаба, по-слаба и накрая изчезна. Той бе твърде бърз, тя бе твърде деформирана. Разочарованието я изпълваше, парещо почти колкото отровата ѝ. Отново вкуси водата — нищо змийско не я подправяше.