Браян Маклелан - Кръвен обет

— Готов си да детронираш избран от Бога владетел, за да станеш тиранин? И в същото време твърдиш, че обичаш Адро? — продължи диоцелът.

Тамас отново погледна към Мануч.

— Не е възможно Бог да одобрява подобно управление. Ако самият ти не беше толкова заслепен от златото по дрехата си и младите момичета в постелята си, също щеше да видиш, че е така. Мануч заслужава да гние в ямите заради онова, което причини на Адро.

— Ти със сигурност ще го срещнеш там — каза свещеникът.

— Не се съмнявам, диоцеле. Сигурен съм, че тамошната компания по никакъв начин няма да бъде отегчителна. — Тамас захвърли празния пистолет в краката на Мануч и се обърна към владетеля. — Подготви душата си. По пладне ще бъдеш екзекутиран.

Таниел поспря на най-горното стъпало на Благородническата палата. Постройката бе мрачна и притихнала като гробница толкова рано сутринта. На стълбите, на улицата и край всяка врата стояха на пост войници. Това бяха хората на фелдмаршал Тамас — личеше по сините куртки. Мнозина от тях той познаваше. А непознатите виждаха сребърния символ във формата на барутно буре, прикрепен към униформата му.

Един от войниците повдигна ръка. Таниел отвърна на поздрава, след което извади кутията си и изсипа ивица барут върху опакото на ръката си.

Погълнатият през ноздрите барут веднага вля оживление. Ефектът изостри сетивата и мислите. Накара сърцето му да бие по-бързо и успокои изопнатите нерви. За един Отличник барутът бе живот.

Потупан по рамото, той се обърна. Спътничката му бе с цяла глава по-ниска от него, а тялото ѝ носеше нежността на дете. Дори дебелото палто не можеше да ѝ придаде особена пълнота. Тя носеше широкопола шапка, която скриваше по-голямата част от лицето ѝ. Хладината на ранната пролет все още се усещаше, а Ка-поел бе родом от много по-топло място.

С въпросителен жест тя посочи към залата. Таниел трябваше да си припомни, че тя никога не е виждала подобна сграда. Шестетажна, обширна като бойно поле, тя представляваше нервният център на адранското правителство и бе достатъчно голяма, за да побере кабинетите на всички благородници и техните служители.

— Да, това е мястото. — Гласът на Таниел звучеше необичайно остър сред притихналото утро. — Тук ни казаха да отидем войниците. Но той няма кабинет тук. Тази нощ ли се е случило? Можех да избера по-добро време…

Той замълча.

Фактът, че той се е раздърдорил по подобен начин пред една няма, издаваше нервността му. Тамас щеше да побеснее, когато научи за Влора. И, естествено, щеше да обвини Таниел.

Мъжът осъзна, че все още държи кутията за енфие. Ръцете му трепереха. Той изсипа още една ивица барут върху палеца си и отметна глава. Очертанията на съзираното се изостриха, звуците станаха по-силни. Таниел въздъхна удовлетворено и пробно протегна ръка пред себе си. Тя вече не трепереше.

— От много време не съм виждал Тамас — продължи Таниел. — Той не е суров единствено към малцина от най-близките си приятели. Сабон. Лайош. Докато аз съм просто поредният войник. — Изпод шапката го наблюдаваха зелени очи. — Разбираш ли?

Ка-поел кимна леко.

А Таниел измъкна скицника от вътрешния си джоб. Скицникът бе захабен, разпарцалосан от многобройните пътувания, подвързан в захабена телешка кожа. Младият мъж започна да разгръща страниците, докато не откри рисунка на фелдмаршал Тамас. Очертанията на нанеслия го въглен бяха започнали да се размазват, но дори и така личеше суровостта на фелдмаршала.

Няколко мига Ка-поел разглежда лицето му, след което върна книгата.

Таниел избута една от огромните врати и влезе в преддверието. Мястото бе мрачно; само край едно от стълбищата личеше светлина. На стената висеше самотен фенер; под него дремеше някакъв уморен човек.

— Виждам, че Тамас е започнал да се издига.

Таниел одобри начина, по който собственият му глас се разнесе из огромното фоайе; остана доволен и от сепването, с което Сабон скочи от стола. По лицето на тъмнокожия личаха бръчки: подробност, която Таниел можеше да различи благодарение на барутния транс. Сабон изглеждаше сякаш остарял с десет години, а не с действително изминалите две откакто не го бе виждал.

— Тук не ми харесва — додаде той, спускайки винтовката и раницата си на земята, за да разтрие краката си. След дванадесет часа в пътническата кола те определено се нуждаеха. — Зиме е прекалено студено, а лете е твърде самотно. Освен това подобен простор направо си плаче за гости.