Браян Маклелан - Кръвен обет

Фелдмаршалът спря и се загледа в краля. Под неговия поглед владетелят започна да губи устрема си.

На пет крачки от него Мануч повдигна пистолета си. Движението му бе бързо, а от подобно разстояние изстрелът нямаше как да пропусне — все пак самият Тамас бе обучавал краля да стреля. Но самият опит на владетеля да стреля срещу подобен човек демонстрираше неговото невежество.

Едновременно с дърпането на спусъка Тамас напрегна мисълта си и погълна силата на барутната експлозия. Разлялата се по тялото енергия носеше топлината на висококачествен алкохол. Той насочи взрива в безобидна посока — към пода. Мраморната плочка, на която кралят бе стъпил, се пръсна. Мануч отскочи назад. Куршумът изпадна от дулото и изтрополи на земята, край краката на Тамас.

Фелдмаршалът пристъпи напред и взе оръжието от ръката на краля, без да усеща горещината на дулото.

— Как смееш — процеди Мануч. Лицето му беше напудрено, но под този пласт пак личеше червенината на бузите. — От теб се очаква да ни защитаваш. — Той потреперваше.

Тамас не му обърна внимание; той гледаше към диоцела, все още стоящ край олтара. Възрастният жрец се бе облегнал на стената. Високата шапка бе накривена.

— Предполагам — рече Тамас, разклащайки пистолета, — че той го е взел от теб?

— Не с тази цел — изхриптя диоцелът. И отметна глава. — Кралят трябваше да го използва, за да посрещне смъртта по достоен начин, а не от ръцете на безбожен предател.

Тамас напрегна усета си, дирейки още барут. Но той не откри нищо.

— Донесъл си само един пистолет, с един куршум — отвърна фелдмаршалът. — Би било по-милосърдно да донесеш два. — Той погледна към кралицата, която все още се молеше горещо.

— Не би посмял… — поде диоцелът.

— Той няма да посмее! — прекъсна го Мануч. — Няма да ни убие. Не може да ни убие. Ние сме избраните от Бога. — Той си пое треперещ дъх.

Тамас изпита моментно съжаление към краля. Макар и зрял на години, в действителност умът на Мануч съответстваше на младежкия му вид. Вината не беше изцяло негова. Алчни съветници, малоумни наставници, разточителни магьосници. Имаше много причини, поради които той беше лош — отвратителен — крал. Но той пак си оставаше крал. И Тамас прогони жалостта си. Мануч трябваше да понесе последиците.

— Мануч Дванадесети — каза Тамас, — арестуван си по обвинение в крайно пренебрегване на дълга към поданиците си. Ще бъдеш съден за измяна, измама и причиняване на гладна смърт.

— Съден? — прошепна Мануч.

— И делото започва сега — продължи фелдмаршалът. — Аз ще бъда съдът. Съдът те намира за виновен пред лицето на народа и Крезимир.

— Не смей да говориш от името на Бога! — каза диоцелът. — Мануч е нашият владетел! Благословен от Крезимир!

Тамас се засмя сухо.

— Колко бързо заговаряш за Крезимир, когато това ти изнася. Пак ли мислиш за Бога, когато някоя наложница се изляга сред копринените ти чаршафи? Или когато сядаш на трапеза, чиито деликатеси биха нахранили петдесетима селяни? Ти нямаш право да оспорваш, диоцеле. Църквата одобрява този преврат.

Свещенослужителят го погледна изумено.

— Невъзможно. Щях да зная.

— Нима архидиоцелите ти казват всичко? Не мисля.

Събрал сили, Мануч се вторачи насреща му.

— Ти нямаш доказателства! Нямаш свидетели! Това не е дело.

Тамас рязко посочи встрани.

— Там са доказателствата ми. Народът няма нито работа, нито храна. Твоите благородници пируват сред блудства и си препълват чиниите, докато обикновените хора умират от глад. Свидетели? Ти възнамеряваш да предадеш в робство цялата държава. Готов си да превърнеш всички ни във васали на Кез, само за да се отървеш от дълговете си.

— Безпочвени твърдения, изречени от предател — немощно прошепна Мануч.

Тамас поклати глава.

— Ще бъдеш екзекутиран по пладне, заедно със съветниците, кралицата и стотици от близките си.

— Моите кабалисти ще ви унищожат.

— Те вече бяха унищожени.

Кралят пребледня още повече и започна да трепери, свличайки се на пода. Диоцелът колебливо започна да се приближава към него. Тамас сведе поглед към владетеля и прогони неканения образ на един млад принц, на не повече от седем, седнал на коляното му.

Диоцелът коленичи край Мануч, но погледна към Тамас.

— Заради съпругата си ли правиш това?

Да. Но гласно Тамас каза:

— Не. Заради начина, по който Мануч доказа, че съдбите на една цяла държава не бива да зависят от приумиците на един малоумен кръвосмесител.