Браян Маклелан - Кръвен обет

Сабон се засмя. Той стисна десницата на Таниел, а сетне го прегърна.

— Как са нещата с Фатраста?

— Официално, Фатраста все още воюва с Кез — отвърна Таниел. — Неофициално, Кез вече преговаря за мир. Само няколко полка още не са се върнали. Фатраста спечели независимостта си.

— Нали не си забравил да убиеш някой и друг Привилегирован от мое име? — престорено се уплаши Сабон.

В отговор другият повдигна оръжието си към светлината. Сабон прокара пръст по редицата резки върху приклада и подсвирна.

— Включително и неколцина пазители — рече Таниел.

— Виж, тези са трудни за убиване.

Посетителят кимна:

— Да, при тях с един куршум не става.

— Таниел Двустрелни — рече Сабон. — От година насам из Деветте се говори за теб. Кралските кабалисти се бяха подплашили здравата. Искаха Мануч да те отзове. Лош прецедент е Отличници да убиват Привилегировани, пък били те и кезиански.

— Предполагам, че вече е сторено? — Таниел огледа просторното фоайе. Да, би трябвало. Иначе той не би се намирал тук. Ако всичко бе протекло по план, Тамас трябваше да е избил цялата придворна кабала и да е пленил Мануч.

— Преди няколко часа — потвърди Сабон.

За момент Таниел забеляза мрачност в погледа му.

— Нещо се е объркало? — предположи той.

— Изгубихме петима. — Сабон изреди имената.

— Нека Крезимир бди над тях — изрече Таниел, но и на самия него ритуалната фраза прозвуча кухо. — Ами Тамас?

Смуглокожият въздъхна.

— Той е уморен. Отстраняването на Мануч е само първата стъпка. Тепърва ни предстои екзекуцията. А също и установяването на новото правителство, ситуацията с Кез, бедните, недоимъкът. И какво ли още не.

— Той предвижда ли проблеми с народа?

— Тамас предвижда проблеми с всичко. Ще има роялисти. Би било глупаво да мислим противното в едномилионен град. Просто още не знаем точния им брой и степента, в която са организирани. Тамас се нуждае от теб. От теб и Влора. Тя не е ли дошла с тебе?

Таниел погледна към Ка-поел. Тя беше единственият друг човек в преддверието. Бе оставила багажа му на пода и бавно се разхождаше, разглеждайки картини, които почти не можеше да види в сумрака. Раницата си бе преметнала само на едно рамо.

Таниел стисна зъби.

— Не.

Сабон безмълвно кимна към Ка-поел.

— Тя е моя слугиня — отвърна Таниел. — От Диниз.

— Дивачка? — рече Сабон. — Нима Динизийската империя вече е отворила границите си? Виж, това се казва новина.

— Не е. Някои от техните племена живеят в западната част на Фатраста.

— Тя по-скоро прилича на момче.

— Внимавай да не те чуе — предупреди Таниел. — Тя е малко чувствителна на тази тема.

— Хубаво; по-скоро прилича на момиче — поправи се Сабон. — Може ли да ѝ се има доверие?

— Аз съм спасявал живота ѝ по-често, отколкото тя е спасявала моя — каза младият мъж. — Диваците се отнасят към тези неща изключително сериозно.

— Значи не заслужават да ги наричаш така — промърмори Сабон. — Както и да е, Тамас ще иска да знае защо Влора не е дошла.

— Аз ще се погрижа за това.

Разбира се, Тамас щеше да попита за Влора още преди да се осведоми за случилото се във Фатраста. Таниел отлично знаеше, че две години няма да са променили нищо.

Две години. Наистина ли бе изминало толкова време? Преди две години Таниел бе напуснал страната на едно кратко посещение до Фатраста, една от колониите на Кез. За да си проветри главата, както се бе изразил Тамас. Таниел пристигна седмица преди Фатраста да заяви независимост; той бе принуден да се включи в последвалите сблъсъци.

Сабон кимна.

— Тогава те водя при него.

Той откачи фенера, а Таниел се зае да си събира нещата. Когато двамата тръгнаха, Ка-поел пое подире им.

Благородническата палата бе огромна и смайваща. Дебелите килими приглушаваха стъпките им, което допълваше призрачната атмосфера. Тази тишина не се нравеше на Таниел. Тя му напомняше на горите, смълчани заради вражеско присъствие.

Поредният ъгъл изведе пред тях светлина, долитаща от стая в края на коридора. От същото помещение долитаха гласове; гневни гласове.

Таниел поспря на прага ѝ — преддверието на някакъв благороднически кабинет. Вътре, на фона на огромна камина, стояха двама души, готови да се вкопчат един в друг. Те стояха съвсем близо един до друг, стиснали юмруци. Трети човек, телохранител, притежаващ чертите на боксьор, стоеше встрани и се колебаеше дали да се намеси.

— Ти си знаел! — казваше по-ниският мъж. Неговото лице бе почервеняло; бе се повдигнал на пръсти, за да изглежда равностоен с другия. Той бутна очилцата си нагоре, ала те отново се спуснаха към носа. — Кажи ми истината, от самото начало ли си замислял това? Знаел ли си?