Браян Маклелан - Алената кампания

— Сър! — долетя глас от пещерата.

Тамас се извъртя рязко. Влора, Олем и Андрия едновременно повдигнаха оръжия към тъмния отвор на пещерата.

От мрака изникна адрански войник. Под нашивката на рамото му личеше барутен рог. Една степен го делеше от ефрейторското звание в новосформираната рота на Олем — „Железните оси“.

— Тихо, глупако — просъска Олем. — Да не искаш цял Кез да те чуе?

Вестоносецът обърса чело и продължи да примигва заради дневната светлина.

— Простете, сър — обърна се той към Тамас. — Изгубих се в планината. Генерал Хиланска ме изпрати подире ви само минути след като тръгнахте.

— Изплюй камъчето, човече — нареди фелдмаршалът. Задъханите вестоносци не бяха добър знак. Те никога не бързаха, освен ако не ставаше дума за нещо изключително важно.

— Врагът, сър — отвърна войникът. — Шпионите ни докладват, че вражеските сили планират масирана атака за вдругиден. Генерал Хиланска изисква незабавно да се върнете на стената.

Тамас плъзна поглед по стръмната долина край себе си.

— Според вас колко души бихме могли да доведем тук за два дни?

— Хиляди — рече Влора.

— Десет хиляди — додаде Олем.

— Две бригади, които ще нанесат удара — каза Тамас. — А Будфил ще играе ролята на наковалня.

Влора не изглеждаше убедена.

— Това е прекалено малък чук, сър. В сравнение с вражеските пълчища…

— В такъв случай ще трябва да ударим бързо и силно. — Фелдмаршалът огледа долината още веднъж. — Да се връщаме. Нека инженерите започнат да разширяват тунела. И изпратете хора да укрепят тукашните сипеи, така че преходът ни да не предизвиква свличания. Когато кезианците нападнат, ние ще ги премажем върху стената на Будфил.

Много малко бяха нещата, по-скучни от това да чакаш водата да заври, разсъждаваше Нила, седнала на кухненския под, загледана в пламъците, обгърнали дъното на огромния казан. В господарските домове по това време обичайно цареше тишина, един от любимите периоди на Нила. Самата тишина и нощната прохлада приглушаваха хаотичната гълчава на слугинския живот, когато господарите си бяха у дома и в къщата цареше оживление. Само няколко месеца я деляха от този период от живота ѝ. Месеци, които понастоящем ѝ се струваха години. Сякаш цяла вечност беше изминала от времето на неизменното нощно пране в дома на херцог Елдаминз.

А ето че лорд Елдаминз вече не се намираше сред живите, слугите му се бяха разбягали, а самият дом беше опожарен. Всичко, което Нила бе познавала, беше изчезнало.

Тук, в градското имение на лорд Ветас, намиращо се на странична уличка в сърцевината на Адопещ, домът никога не спеше.

Някъде в огромната къща крещеше мъж. Нила не можеше да различи думите, но тонът беше гневен. Вероятно беше Дъфорд, Привилегированият. Той беше един от доверените хора на лорд Ветас и притежаваше невиждано избухлив характер. Имаше навика да бие готвачите. Всички в къщата се страхуваха от него. Дори и великанските телохранители на лорд Ветас, които го придружаваха, когато ходеше по задачи.

Всички се страхуваха от Дъфорд, освен Ветас, разбира се. Доколкото Нила можеше да прецени, лорд Ветас не се страхуваше от нищо.

— Яков — рече тя, поглеждайки към шестгодишното момче, приседнало редом с нея на кухненския под, — подай ми лугата.

Детето се изправи на крака и се поколеба за миг.

— А тя къде е?

— Под мивката — отвърна Нила. — Стъкления буркан.

Яков започна да тършува на указаното място. Намерил буркана, той го хвана за капака и дръпна.

— Внимавай! — извика Нила. За един миг тя се озовава до Яков и го хвана за рамената, докато бурканът падаше, а момчето отстъпваше назад. Тя постави ръка под съда. — Хванах те — каза и взе буркана. Не беше особено тежък, ала слабичкият Яков не можеше да претендира за голяма сила.

Тя отвинти капака и отсипа нужното за прането количество в лъжица.

— Не — рече тя, забелязала как момчето посяга към отворения буркан. — Не искаш да докосваш това. То е много опасно. Ще ти разяде пръстчетата като едното нищо! — тя сграбчи ръката му и игриво захапа пръстите му. — Като зло куче!

Кикотещият се Яков се отдръпна, а Нила остави съда на един от по-високите рафтове. Не биваше да оставят подобни вещества на достъпни за деца места — дори Яков да бе единственото дете в тази къща.

Как ли щеше да протича животът ѝ сега, ако все още се намираше в дома на лорд Елдаминз? Преди две седмици щеше да има празненство по случай шестия рожден ден на Яков. По този повод слугите щяха да получат премия и един допълнителен свободен следобед. Херцог Елдаминз вероятно щеше да направи пореден опит да привлече Нила в леглото си — или два, може би три — а съпругата му би имала пореден повод да обмисля прогонването ѝ.